ПРОЛЕТ -

Пеперудестите мъхове на тополите волно и доволно се въртяха около крехките си осички, подобно на ефирен захарен памук. Бледорозови, погледнати през призмата на скептичното пролетно слънце, което на всичкото отгоре имаше самочувствието, че вече може да грее и топли. Хиляди конюктивитни очички се бяха взрели с немалка доза страх във веселия танц на тези силно окосмени природни творения, приличащи на анорексични, стерилно чисти зайчета, носещи в малката си прозрачна утроба зародиша на едно изпълнено с гурели и гной мрачно ежедневие. От земята плахо, все още, се подаваха крехките зелени листенца на опитващите да се родят кокичета. Болните им туберкулознозелени телца оставаха скрити от погледите на конюктивитните очички, които ги виждаха като размазани чернобели петънца по земята, обрамчени от червения ореол, който обграждаше самите им болни очи. Нежни леденостудени поточета, възкръснали от смъртта на милионите „паднали” снежинки, коитo се топяха като сладолед в безмилостната ръка на слънцето, милваха крехкия мъх на девствената още трева с хладната усмивка на древна езическа жрица, като даряваха с живот самотно–сивата до скоро земя. Започнаха да прииждат и птици, като основно масовият поглед на потребителя на пролетта се спираше на тези, които наричаха себе си щъркели и лястовици. Едните предпочитаха самотно издигащите се части на изкуствено създадения пейзаж, като: комини (най-вече), бетонни стълбове и други труднодостъпни места, докато другите се спираха на неща от типа на „бащината стряха” или тавана на съседа, понякога мазето на... Водят ги за предвестници на хубавото време, като изключим последните няколко години, когато се заговори за разни птичи болести. Слагат ликовете им по мартеници и поздравителни картички, цинично, с оглед на заразата която може би носеха в странно оформените си корпуси. Примерно, ако човек не беше виждал как лети щъркел, трудно би си представил, че приличащата на метално скеле костноперната конструкция е в състояние да се отлепи и на педя от земята. Виж, в това отношение, лястовиците изглеждаха по–достоверни, но и по–заразни.

Така пролетта постепенно завоюваше все нови и нови територии, които скоро щеше да остави в ръцете на...

ЛЯТОТО -

         Обезцветено от безцветните доминиращи лъчи на банално – бялото слънце. Лъчи, които караха тънките панталони и тениски, просмукани от киселия вкус на потта безцеремонно да се лепят по загорялата кожа на влачещите се и обезводнени тела. Огромни надписи СТУДЕНА БИРА, които плакнеха пълните с пясък очи и даваха допълнителна мощ на краката, които като програмирани бързаха към утехата на полиестерно – металните чадъри. Жега, раздирана от писъците на вечно ненаситните гларуси и чайки, които гневно пикираха над обърканите глави на плажуващите. Дори и нощта не можеше да заглуши скърцането на нагорещения пясък, набит между костите на неспокойно спящия субект, покрит с плюски и разядена до месото кожа. Лятото, за което копнееха всички, през набедените за студени останали месеци на годината, но когато дойдеше, предпочитаха да го гледат през мрачните стъкла със съмнителна ултравиолетова защита на скъпите си или скъпоизглеждащи слънчеви очила. Единственото спасение беше хладномократа прегръдка на моретата, реките или басейните, пълни с красиви и грозни тела, някои с гъбички, други с чисто нови бански. Множество от воайори и ексхибиционисти със замъглени от жегата погледи и изпепелени от еднообразието на горещият пясък тела.

         Тела, очакващи хладната прегръдка на

ЕСЕНТА –

         Изпращаща птиците на Юг, децата на училище, а листата на дърветата – на земята, гниещи и самотни, загледани нагоре, високо над мъртвешки – кафявия си хлорофил, към доскорошната си зелено – безгрижна младост. Събраните на ята пернати индивиди, приличащи на масова сцена от филм на Хичкок, търсещи последните останали зрънца по земята, оставящи болните си и стари другари на безмилостно настъпващия северен вятър, който моделираше малки вълнички по настръхналата им перушина, прикриваща обречените им телца. Дъжд, дъжд, дъжд, излизащ на струйки през тъжно звучащата флейта на времето и пространството, мозъци, самотно и безнадеждно загледани през набраздените от сивите капки стъкла на бетонните си кафези, изпълнени с аромата на тъга и формалдехид, самотни, потопени във все по-рано падащия здрач, виждащи силуетите на себеподобните си, отразени в прозорците от срещуположната страна на приличащата на река улица, самотни и отчаяни, обрамчени от плахата пелерина на собствените си електрически източници на светлина. Сиви облаци, пътуващи през времето и пространството, вещаещи смъртоносни урагани, раздирани от огнените, приличащи на нагорещени вериги гръмотевици. Парче земя, откъснато и запратено да се рее самотно сред този природен ад, с хилядите си уплашени пасажери, постепенно покривани от бялата пелерина на настъпващата -

ЗИМА -

         Която с белотата си опитваше да смекчи загорелите за свински пържоли и червено вино ... очи. Очи, крачещи върху пързалящите се обувки или стъпващи в разядената от луга мръснобяла субстанция, вечно непокорна пред общинските власти и институции, наричана за по-кратко сняг. Нашарена от краката на различни отегчени пернати индивиди, които търсеха поредния геврек, изплъзнал се коварно от ръката на някой опитващ се да запази равновесие субект. Непроветрени помещения, изпълнени с цигарен дим и миризмата на полева кухня, претъпкани с дебело облечени тела, потриващи несръчно ръце като в палатката на пети базов лагер. Краткият ден бързо се превръща в студена и самотна нощ. Негреещото, на моменти излишно слънце бърза да напусне тази зимна приказка и да отиде някъде към топлите страни, също като пернатите туристи, които отдавна са отнесли куфарчетата си, пълни с консерви от червеи, някъде далеч от тук. Засрамените голи дървета, които безвкусно стърчат от основите си като реклами с оскъдно облечени момичета. Ето я и Коледа, безцелно лутане по магазините, пазаруване като пред Трета световна война, гарнирани с изкуствените витлеемски звезди, пряко зависими от енергоподаването, тъжните черно-бели филми и трогателно тъпите реклами с възрастни, брадати индивиди с нездрав вид на финландски алкохолици, яростно налагащи стадо мършави елени. За финал задължителната семейна вечеря, краят на която доста често завършва в токсикологията на някоя болница.

         Тъжно нещо са сезоните, тази непрекъсната въртележка, от която ти се драйфа. А, и тези птици...