Кафето ми отпива на глътки от мен. Наслаждава се на горчивата си същност и гали отвътре-навън възприятията ми. Лъже ме, че прави деня ми по-хубав.
Както и да е, успявам да го заблудя. Усмихна ме, а това е достатъчно. Да мисли, че съм щастлива.
Паркът се разхожда из мен. Есенно-безцветна симфония озвучава тишината на съзнанието ми. Опитва се да ме направи цвят. Позволявам да рисува върху остатъците. После ще изтрия обагреното.
Думите ме говорят. Кафето и паркът ме разказват. На другите. Така се превръщам в образ. Виждат ме някаква, но не знам как изглеждам.
Усмихват ми се. И аз им се усмихвам. Усмивката ми не лъже, че е искрена. Аз лъжа нея, че означава щастие.
От толкова много лъжи дефиницията ме забрави. Сега не си спомня за мен. И аз не си спомням за нея.
Какво точно означаваше щастие?