Шумковска луканка

Няма човек, който да е бил в Странджа или в Източния Балкан и да не е виждал, или поне чувал за източнобалканската свиня. Това е особена местна порода свине – прасетата са с късо и набито тяло, покрито с груба, черна козина, която на врата им образува гребен от дълга четина. За разлика от обикновената им домашна посестрима, те най-често се отглеждат, пуснати свободно по полетата и горите. Често разхождайки се по коларските пътища, хората лесно могат да забележат разровената от тях почва.

В Шумково също си имаха такова стадо. Завъди ги Кръстю Попа – дългогодишният клисар на селската черква. Отначало си беше взел една бременна женска, сетне до нея припкаха прасенцата от първото ѝ прасило, докато накрая по покрайнините на селото разхождаха снаги двадесет и три черни шопара. Водеше ги пионерката-майка, а отзад на прасешкия керван гордо пъчеше гърди огромен нерез. Шумковци шеговито наричаха тази кавалкада „армията на бай Кръстьо”, понеже след тях отсамния рид на Котленския Балкан изглеждаше като след война.

Заради голямата прилика на прасетата с дивите им събратя, местните ловци често се майтапеха със стария клисар. Най-много по темата го закачаше Доньо Мустака, виден професор в ловната теория и голям самохвалко, но слаб стрелец.

– Ей, бай Кръстьо! – подвикваше му той. – Скоро се отваря ловният сезон, нали знаеш? Запрятай си прасетата у двора, да не се налага рано-рано да пълним чревцата за луканки.

– Ти моите прасета не ги мисли! – спокойно му отговаряше клисарят. – Те са кротички и умни и щом трябва няма да ги пускам през почивните дни. Но ти гледай лошите глигани да не ти вземат пушката нейде из чукарите, че като те знам какво можеш… И да знаеш, из „Мечи дол” се въртят две големи прасета. Видях им дирите онзи ден, като минавах по работа през гората. Отваряй си очите, да не станеш за резил.

– Не бой се, бай Кръстьо! Аз за смях няма да стана. Ама и ти не ме забравяй, кога дойде време да събаряш някое от прасенцата! Много я хвалят таз смядовска луканка, а аз така и не съм я опитвал. Мога да ти помогна като тегля куршума на едно, та да не се мъчиш да го колиш.

Изминаха се няколко седмици. Откриха свинския лов и къде със сполука, къде без късмет ловците прогонваха местностите една след друга. Мине се не мине и из планината заехтяваше кучешки лай, последван от виковете на гоначите, а пушечните изстрели често даваха финалните акорди на гонитбите. Вечер ловците се събираха в кръчмата в центъра на селото и до късно обсъждаха добрата работа на някое куче или сватбарския пропуск на техен колега. Следваше задружен смях и звън на чаши с надеждата всеки лов да бъде по-успешен от предходния.

Бавно настъпваше поредната октомврийска утрин. Денят обещаваше да бъде хубав. Небето бе като заметено от млада булка, вятърът, заспал някъде по рътлините, не се чуваше, а ранобудното слънце галеше с лъчите си източното било на планината. Шумата беше започнала да пада и дъбравите имаха вид на невеста след първа брачна нощ. По разноцветния килим на горските пътеки начесто преминаваха мишлета, бързащи да оползотворят хубавото време и да допълнят храната си за през зимата.

Меракът бушуваше като изригващ вулкан в ловджийските сърца и шумковските ловци един по един се събраха на сборния пункт. Председателят на дружинката набързо разясни плана на гонката и правилата за безопасност, пожелаха си наслука и тръгнаха да се нареждат по пусиите.

В същото това време Кръстьо Попа облече вехтата си курка, ловко се качи на каруцата и като хвана юздите на дребното си конче, заръча на сина си:

– Към обед ще се върна, Николчо! Майка ти замина при стрина ти Гинка да ѝ помага за детето, и да знаеш, че си сам вкъщи. Нахранил съм и напоил животните, ти само ги наглеждай! В никакъв случай не пущай прасетата на паша, че има лов, да не стане някой сакатлък. До после, моето момче и умната! – старият клисар цъкна с език и с шумно скрибуцане, талигата потегли по пътя.

Николчо първо поседя, сетне си игра с кучето, гони съседските котки, дразни петела на бунището, но накрая, нали си е дете, омръзна му и намина към свинарника.

„Какво пък толкова? – помисли си той. – Нали съм с тях, ще ги паса ей тука, на поляната и няма да им давам да ходят към гората. Какво лошо пък ще се случи?”

Синът на клисаря бутна резето и шопарите вкупом излязоха навън. Види се доста мерак се е таял в свинските им души да се разхождат и ровят навън. Щом се показа от вратата, водачката веднага съзря обляната в слънце дъбова гора. Колко ли жълъд, червеи и други лакомства се крият в опадалата шума. Тя се огледа за момент, дрезгаво изгрухтя, за да събере около себе си останалите прасета и като че ли под обща команда, „армията на бай Кръстьо” се спусна към сечинака.

– Стой! Стойте, свинки такива! – развика се Николчо, но докато грабне тоягата и да се затича след тях, прасетата вече бяха навлезли в дъбравата.

Пусията на Доньо Мустака се падна в началото на „Мечи дол”, на междата между гъст дъбов сечинак и рядка борова гора. Позицията беше хубава – пътят бе широк, видимостта между боровете беше добра, имаше мегдан за стрелба. Ловецът сне пушката, зареди пълнителя на автоматичното оръжие, върна затвора и отключи предпазителя. За първи път ловуваше с новата си карабина и сърцето му се свиваше от съмнение.

„Ей, мале лелей! – намесваше се тогава горделивият му вътрешен глас. – Ще дойде ден и на бай ви Доньо ще излезе цяла сюрия прасета. Ще ги натръшка той с новата си пушка и тогава да ви видя как ще разговаряте с него. От телевизията ще дойдат, интервю да ми взимат, а от министерството ще ме наградят. Ще се редите тогава за автографи, ама предварително часове ще трябва да си записвате.”

Тъй си мислеше Доньо Мустака, заслушан във виковете на гоначите и примижаваше срещу слънцето. Както се наслаждаваше на есенната премяна на гората, по едно време коремът го присви. Събра краката си човекът, подгъна коленете. Брех и пуста лакомия! Знаеше си той, че не трябваше да яде толкова варена царевица снощи, ама нейсе! Въртя се, усуква се, стиска се, колкото можа, но срещу нуждата човек не може да се бори.

Ловецът навлезе сред дъбовете, събу гащите и клекна, като подпря пушката на едно дърво до себе си. В този момент някъде зад него ясно изписка гонче. Кучето кляфна няколко пъти и млъкна.

„По диря трябва да лае – помисли си Мустака. – Преди малко оттам се изниза заек.”

За всеки случай той посегна да вземе карабината, когато от дясната му страна шумно изпука съчка. Докато ловецът се мъчеше да отгатне какво е настъпило клонката, гончето бодро залая. Както беше със свалени гащи, Доньо се изправи и бързо се обърна.

Изведнъж дъбравата наоколо закипя, сякаш през нея минаваше цяла товарна влакова композиция. Храстът срещу него се разтвори и оттам се показа едра свинска глава. Ловецът се прицели и дръпна спусъка. Прасето падна, без да издаде и звук. Изтрещя нов изстрел и следващото прасе заора със зурла в опадалата шума. Трето, по-дребничко шопарче, се свлече на земята, преди още екотът на гърмежа да е заглъхнал.Доньо стреляше по-бързо, отколкото местеше цевта на карабината. Лицето му почервеня, адреналинът биеше лудо в слепоочията му.

Овладя се, чак когато куршумите свършиха. Той презареди пушката, вдигна гащите си и се огледа. Наоколо лежаха телата на девет охранени шопара, от които два още потръпваха в предсмъртни конвулсии. Мустака се ухили, извади кутия цигари, с отработено движение запали една от тях и преметна карабината на гърба си като каубой.

Точно тогава по пътеката се зададе Минчо Хлебаря.

– Какво стана бе, бай Доньо! Каква беше тази пукотевица? В село и на Нова година не се гърми толкова.

Мустака бавно глътна поредната си доза никотин и презрително погледна колегата си:

– Казвах ли ви аз, че бай ви Доньо е голяма работа! Ха сега, пообиколи малко и виж какво е налягало из шумата. Да видиш, как ги бие Дончо Мустака, новият Кубадински!

Хлебаря пристъпи напред, завъртя се тук-там, накрая свали шапката си и се почеса по врата.

– Бай Доньо, те този път сгазихме лука! Това не са диви прасета, а шопарите на бай Кръстьо. Утрепал си най-хубавите му, а другите са се измъкнали по чудо. Ако беше с картечница, сигурно и тях щеше да натръшкаш.

Мустака усети как краката му се подкосиха, а по гърба му полазиха ледени тръпки. Ще не ще, още на същия ден той отиде у Кръстьови и му разказа нелепата случка. Клисарят отначало пребледня, седна на стола и избърса с кърпичка рукналата пот по челото си. Сетне впрегна кончето и с помощта на Доньо и още няколко мъже, прибраха труповете на прасетата – да не ги наядат лисици и чакали. За да не си развалят отношенията, на следващия ден злополучният ловец даде на пострадалия определена сума пари.

Месец-два след случилото се, ловците отново седяха в селската кръчма, обсъждаха излетите, като не пропускаха да подкачат Мустака за „разбиването на армията на бай Кръстьо”.

Ненадейно вратата се отвори и в тясното, задимено помещение влезе клисарят. Незнайно защо, той беше облечен в попско расо, а в едната си ръка държеше дълбока тенджера. Църковният служител се приближи към ловците и остави тенекиения съд на масата.

– Хайде, момчета! Защо млъкнахте? Дошъл съм да ви почерпя с „шумковска луканка”.

– Как така „шумковска”? – учуди се Минчо Хлебаря. – За смядовска знам, но за „шумковска” чувам за първи път.

– Слушайте сега! Известно е, че смядовската луканка се прави от източно-балканска свиня. Ами шумковската също, само че при добиването ѝ, човек трябва да се е пречистил духовно и физически. Всички знаем за физическото пречистване на нашия Дончо Кубадински, преди да ми отстреля прасетата, нали? Ха сега, аз ще го пречистя и духовно! Наздраве и да сме живи и здрави! – мъжете се чукнаха и до късна доба смеховете им кънтяха между стените на кръчмата.

Тази история не остана без последствия. По подобие на герба на Смядово, неизвестен зевзек уши знаме и на село Шумково. На него от едната страна бе изобразена луканка, а от другата виреше зурла черна свиня, с надпис: „За шумковската армия на бай Кръстьо”!