- Ти си Вселената? – попита учудено момичето.

- Точно така, скъпа Шарлот.

- Как е възможно това? Ти не си живо същество.

- Напротив. Аз съм по-жива отколкото ти някога си била.

- Но все още не разбирам? Защо съм тук? 

- Защо дойдох при теб ли? 

- Не, защо съм жива? Всъщност аз все още не съм мъртва, нали? 

- Разбира се, че си жива, скъпа. 

- Защо тогава животът ми е толкова тежък? Майка ми ме напусна когато бях съвсем малка, баща ми е болен, сестрите ми загинаха, а на всичкото отгоре и любовта на живота ми – Константин, не ме обича и дори няма желание да общува с мен. Как ще живея без да го виждам? 

- Изслушай ме, Шарлот. Ти не си коя да е. Ти си специална. Всъщност всеки е специален… 

- А защо тогава трябваше толкова да страдам?

- Страданието е пътеводната светлина, благодарение, на която ще успееш в живота. 

- Нищо не разбирам. Аз не искам нищо друго освен малко любов, както и да пиша.

- Точно за това говоря, Шарлот. Пиши. Ти имаш дарбата да станеш една от най-добрите писателки, живели някога, стига да намериш ключа към нея.

- Кой е ключът, вселена? 

- Това не мога да ти кажа. Само ти знаеш. Ключовете са вътре в теб и дали ще вземеш този на щастието, тъгата, успеха или някой друг, зависи само от теб.

- Как така?

- Твоето мислене режисира твоите чувства, а те - твоя живот. За това подбирай мислите си внимателно…



- Шарлот, време е да ставаш… - чу се женски глас от съседната стая.

Момичето потърка очи, след което стана и отиде до пишещата си машина…