Иван отвори вратата на малката стаичка, усмихна се и каза:
- Майко, тук съм, няма страшно!
Възрастната жена лежеше на леглото и обърна главата си към своя син. Кимна, не се усмихна, не каза нищо. Иван наведе очи към дървения под. Отиде до масата, взе един стол и седна до леглото. 
- Как си мамо? - попита той. - как си, боли ли те?
Старицата леко повдигна глава и каза:
- Донеси ми вода, Ваньо, жадна съм.
Иван бързо скочи от стола, извади от шкафа голяма стъклена кана, напълни я с вода. Бръкна в едно от чекмеджетата и избра малка покривчица. Бяла, плетена на една кука. Постави я върху каната и я занесе до леглото на възрастната жена. Тя се усмихна. Спомни си, как като бяха малки децата, ги учеше на обноски и на любов към красивото. Сервираше им в изискани съдове, поднасяше храната така, че апетитът идваше от само себе си.
Майката отпи от водата. Синът й взе чашата и я остави на шкафчето. Той седна отново до леглото и гледаше към жената, очаквайки отговор на вече зададен въпрос.
- Не съм добре, майко! - каза тя. - уж ме изписаха от болницата, а не се оправям. Онзи ден извикаха леля ти, какво й казаха не знам, усещам я, че крие нещо от мен, сестри сме, познавам я. И нямам сили. Зарадвах се, че дойде. Сега вече ще имам нужда, мамо, някой да е покрай мен. Да ме гледа.
Иван я хвана за ръката. Колко слаба изглеждаше. А тази ръка преди години е въртяла цялата къща. Отгледала двама братя, двама сина, две канари. А сега, сега имаше нужда от помощ.
- Да, мамо, знаеш, че съм до теб. Вече съм пенсионер, нямам кой знае какви неща за вършене. Тук съм. Искаш ли да ти донеса нещо за хапване?
- Не, синко, само като си помисля за храна и ми става лошо.
Иван излезе от стаята. След няколко минути се върна с кутия бонбони и ги остави на леглото. Седна отново до майка си. А тя мълчеше. Погледна сина си и задържа погледа си върху очите му. Той не издържа на тази сила и каза:
- Майко, не казвай пак, че ако сме те били послушали, нямаше да стигнем до тук. Така е било писано, всеки да си хване пътя и да живее живота си.
Иван имаше по-малък брат. Преди много години, те са били неразделни. Буйни, палави, но неразделни. Правели пакости по цял ден, но когато се налагало да се помага в градини и двор, те са се втурвали веднага. Голямата къща е била пълна с живот. Постоянно се е чувало момчешкото припряно тупуркане по стъпалата нагоре надолу и виковете на майка им, която едва ги усмирявала. Детските години минали бързо. Когато завършили средно образование, Иван записал във военно училище, а брат му Свилен, започнал да работи. Животът ги разделил и се виждали все по-рядко. Когато умира баща им, между тях започнали въпроси, за кого ще остане къщата. 
Тогава майка им е била все още силна и не позволявала да се дели имота и е казвала, че докато е жива, къщата ще бъде цяла. Двамата братя са се скарали и не си говореха вече няколко години.
- Ваньо, не ми остава много време, майко - каза старата жена. - Знам, че сте се скарали и гордостта ви не позволява да се видите. Но заради мен, мамо, извикай брат си. Искам да го видя и него.
Устните на майката се разтрепериха. Иван напълни чашата с вода. Повдигна главата на жената и поднесе чашата към устата й. Тя отпи и обърна главата си към прозореца.
- Добре! - каза Иван. - сега ще му звънна, дано да вдигне.
Излезе на терасата. извади телефона от джоба си. Избра от указателя на дисплея името на брат си. Не смееше да го набере. Запали цигара, вдиша дима дълбоко и докато издишваше, чу сигнала "Свободно". Не чака повторение на сигнала и отсреща му отговори познат, но позабравен глас.
- Да! Добре! - отговаряше Иван. - виж, брат ми, майка не е добре, иска да те види. Кога може да дойдеш? Ами, да! До час? Добре. Тук съм.
Иван отиде при майка си и седна на леглото. Тя погледна към стола, погледна и сина си. Той се досети и се усмихна:
- Да, мамо! Ще дойде след малко.
Времето на очакване на скъп член на семейството минаваше бавно. В стаята миришеше на застоял въздух. Иван не смееше да отваря прозореца, защото на майка му й беше студено. Той я хвана за ръката и потъна в спомени. При всеки миг, в който са били заедно, ръката му трепваше, а с неговите пръсти трепваше и дланта на старата жена. Тя само отваряше очи, след което ги затваряше. Може би ги стискаше от болка, а може би я болеше от спомени, това знаеше само тя.
Отвън се чуха спирачки на кола. Тракна се вратата и тежки стъпки отекваха в коридора по стъпалата. Иван стана от стола и натисна бравата, отвори и протегна ръка към брат си. По-младият мъж отначало се отдръпна, но после подаде ръката си. Погледна към леглото и се доближи до болната жена. 
- Здравей, мамо! -каза той. 
Тя се обърна към него и се опита да се усмихне.
- Здравей, сине! - отговори тя. - Е, събрахме се.
Жената гледаше ту Иван, ту брат му, а очите й се пълнеха с обич. Толкова отдавна не ги беше виждала един до друг. Тя повдигна главата си и каза:
- Хайде, момчета, седнете до мен. Единият от едната страна, другият - от другата.
Синовете седнаха от двете й страни и се погледнаха. Но веднага сведоха очи към пода. 
- Защо трябваше да се разболея, за да се съберете един до друг? Какво има да делите? Защо не си живяхме щастливо, я гледайте, голяма къща, палат. Място има за всички. А знам, че и двамата носите добри и чисти души, от нас с баща ви сте ги наследили. И нямате зло в сърцата си. 
Иван докосна окото си, направи се, че го е засърбяло, но всъщност избърса сълзичка, търсеща път към детството, оставило спомени за силните братя там, в сърцето му. 
- Аз, аз, майко, съм виновен, че се полакомих. И поисках цялата къща за мен. И той, явно е по-добър и отстъпи. И стана така, че ти не разреши и двамата с него отидохме на различни места. Но на мен винаги ми е липсвал този дом. Все ми мирише на добро.
Иван се усмихна, усмихна се и брат му. Младият мъж се обърна към майка си и каза:
- И на мен мамо ми липсваше къщата, но знаеш как е, като се скараш с някой, никой не си навежда главата и не се сдобряват.
Старата жена погледна Иван, погледна и брат му и ги попита:
- Вие, момчета, мразите ли се?
В стаята стана тихо. Мъжките погледи бяха в земята. Майката се размърда и скърцането на леглото стресна братята.
- Аз не мразя брат си! - каза Иван. - отдавна исках да му се обадя да до чуя как е, а нещо все ме караше да не го правя.
- И аз не мразя Иван! - каза на свой ред брат му. - още като видях името му на телефона ми, веднага вдигнах. Изненадах се, но исках да го чуя.
Навън се мръкваше. Но като че ли светлина озаряваше стаята. Болната жена отпусна главата си на възглавницата си и каза:
- Е, какво ще правим с къщата? Виждате, че откакто нямам сили, тя се занемарява и ще дойде време, когато ще запустее. Тримата сега сме тук, дайте да решим, аз нямам сили.
Иван погледна към брат си, а двамата се обърнаха към своята майчица.
- Аз, майко, аз нямам нищо против, да живеем заедно тук. Едно време ламтях, сега не съм алчен. Пораснах и видях, че по-силно от братската обич няма. Не я срещнах никъде. Доверявах се на хора, които смятах за приятели, но ме предаваха. А бях изгубил в алчността си моето братче. Прости ми, майко!
Брат му се доближи до него и каза:
- Аз, знаеш, че винаги съм искал да живеем заедно. Сега с радост ще приема да си дойдем със семейството ми. Я гледай етаж, тераска. Както едно време.
Двамата братя протегнаха ръце и прегърнаха своята майчица. Единият от едната й страна, а другият - от другата. А тя, тя усетила топлината на синовете си, беше затворила очи. Тримата заедно, изглеждаха така, както беше тяхната къща. Здрава, голяма и красива. 
Както беше и волята на старата майка. 
В крехкото тяло, майчината воля беше събрала две отдалечени добри души, чиито пътища се бяха разделили от алчността и стремежа на човек, да има всичко за себе си.
Най-силното нещо в този свят е майката.
Пазете я, защото, който я няма, той знае какво е живот без майка!

Явор Перфанов
02.06.2018
Г.Оряховица

:)