Беше ѝ странно и необяснимо. Бяха приятели и се чуваха от време на време. Познаваха се по повод на техни приятели и се бяха виждали два-три пъти пак по такъв повод. Тогава размениха телефоните си. Той живееше в друг град, далече от нея и понякога ѝ се обаждаше. После минаваха дълги периоди, без да се чуват, и тогава тя му звънеше. Разговорите бяха приятни, винаги свързани с теми, които им харесват. Тогава тя се раздели с приятеля си, с когото живееше на семейни начала. Връзката беше обречена от самото начало – интересите им бяха различни, характерите също. За известно време ги обединяваше само сексът, но в един момент той се оказа недостатъчен, не можеше да запълни празнината от липсата на общуване между тях. Той не я разбираше, а тя всеки ден с изненада констатираше, че това е една празна връзка, лишена от смисъл. Трудно беше да се живее така. Тогава се започна с лъжите и тя осъзна, че няма смисъл да търпи повече. И когато беше сигурна, че той има нова връзка, постави край на отношенията им и никога не съжали за това.
Беше ѝ много тежко. От разочарованието винаги боли най-много. В такъв момент разговорите с Георги /Жоро/ много ѝ помагаха. Деница знаеше, че е женен, знаеше още, че женското съсловие много си пада по него. Та той беше чаровен, истински мъж, откъдето ѝ да го погледнеш. Може би неосъзнато се харесваха още от самота начало, когато се видяха за първи път. Можеха да разговарят за много неща и имаше някакво неопределено привличане, на което не отдадоха голямо значение. Фактът, че не се виждаха, не даваше възможност за нещо повече. В този труден за нея момент, чрез разговорите с Жоро по-лесно прие раздялата. Всяко разочарование, в какъвто и да е план, тя преодоляваше с частици от сърцето си. Чувствителна по природа, на Деница ѝ трябваха нови емоции, за да заличат неприятните спомени от раздялата. Знаеше, че не трябва да се увлича по Георги, все пак има семейство, но забраненото я привличаше още повече. Тогава си обеща да не го търси повече.
Измина още една година, през която никой от тях не се обади, и когато си мислеше, че той напълно е забравил за съществуването ѝ и че е преодоляла това увлечение, Жоро се обади. За миг целият свят се преобрази. Тя усети безкрайно привличане, невероятно чувство – шеметно, празнично и смущаващо. Имаше нещо тъжно, но много красиво, което изпълни цялото ѝ тяло с желание за живот. Тембърът на гласа му я влудяваше. Сякаш се познаваха от много години и си бяха безкрайно близки. Не мога да съществувам без него. Чак сега осъзна мислите си. Но той е във връзка – прокрадна се за кратко в съзнанието ѝ, но тази мисъл беше пометена от мощното: Но аз го обичам.
–Ще се видим ли някога? – попита той с глас, който не търпеше възражения и означаваше: Трябва да се видим! Искам да се видим!
–Но… - тя трудно сдържаше чувствата си и с мъка овладяваше вълнението си.
–Вече съм разведен.
Той сякаш четеше мислите ѝ.
–Загубихме много време, но може да се навакса.
–Може – стори ѝ се, че се изрази глупаво, но той разбираше всичко, усещаше дори мълчанието ѝ.
–Нямам търпение да те видя. След половин час тръгвам с колата.
–Ще те чакам – това бяха най-простичките и обикновени думи, но те изразяваха всичко – преданост, любов, очарование и нетърпение.
Ще намери ли щастието? Само времето можеше да реши.
Мария Мустакерска
© Maria Mustakerska Todos los derechos reservados