Синята стрида

   Фоайето на хотел „Риц” е виждало през стогодишната си история какви ли не гости - фамозни аристократи, едри индустриалци, екстравагантни артисти, сериозни политици,  петролни шейхове, постсъветски олигарси. Е, разбира се, и най-обикновени богаташи. Като част от това фоайе, макар и само от осемнадесет години, аз също съм се сблъсквал с какви ли не странни птици между гостите му. Затова и не обърнах никакво внимание на поредната влязла във фоайето на хотела двойка, а само на багажа им, който надничаше от отворения багажник на таксито отвън. Все пак той е основна част от  задълженията ми на пиколо. Никога не разглеждам новопристигналите гости, преди да обърна внимание на куфарите им. Навик. Първо - любопитството към външността на гостите на хотела би се изтълкувало като проява на непрофесионализъм от моя страна, и второ – няма по-добро описание за характера на собственика на един куфар, от самия този куфар. О, куфарите и пътните чанти на гостите са като тяхна визитна картичка. Пренесъл съм стотици хиляди и вече мога да чета по тях.  Един бегъл поглед върху багажа е достатъчен веднага да преценя, какъв е характерът на собственика му, и  какъв бакшиш би си позволил да даде за положения от страна на скромната ми персона труд. Макар и рядко, понякога се случва и да сгреша в преценката си.

   В случая куфарите, които натоварих върху количката, бяха нови-новенички   Black Canyon. Уф! Моделът на Samsonite, с който Моника Люински изхвърча от Белия дом! Съдено по непокътнатия им вид, въпреки над десетгодишната им възраст, със сигурност бяха купени наскоро на половин цена от някой аутлет! Да бяха залежали още някоя и друга година и вече щяха да имат антикварна стойност! Ясно - имах си клиенти скръндзи. Поредните парвенюта, правещи се на такива, каквито не са. По-стиснати дори и от клиентите с изтърканите и очукани стари куфари. И ако последните можеха да бъдат донякъде оправдани със сантименталните спомени за отдавна отминали пътувания, които им навяваха старите вещи, то оправдание за тези с преоценените куфари едва ли можеше да има! Поне не в „Риц”! Поне не от мен! Вече чувах в ушите си онова противно подрънкване на предварително приготвените за персонала монети от по едно евро. Лошото бе, че съдено по ехидната усмивка на Франческо от рецепцията, май го чуваше и той. Което автоматично щеше да запокити новодошлите заедно с отвратителната им камара куфари в най-отдалечената от асансьора стая. Естествено за моя сметка! Количката вършеше работа само до асансьора, по недотам широките коридори из етажите на вековната сграда я замествах аз...

   Приближих с натоварената количка до рецепцията и застанах в изчакване на почтително разстояние. Мъжът, чийто багаж пренасях, тихо обсъждаше нещо с Франческо. Невзрачен човечец, отдавна прехвърлил тридесетте, с високо олисяващо чело и евтин костюм. За сметка на това жената пристигнала с него, бе омесена от съвсем друго тесто. Такава жена не можеше да бъде подмината от нормален мъж, без той да се обърне след нея! О, сексапилът, който струеше от нея бе в излишък, в много голям излишък! Докато чаках, си позволих дискретно да я огледам. Високи токчета, впита в ханша тясна светла пола, повдигнат и зашеметяващ бюст в огненочервената блуза, дълги тъмни къдрици, огромни предизвикателни устни... Разхождаше се из фоайето и разглеждаше интериора. Спираше се пред графиките на Пиранези, висящи по стените и с погледа на вещ познавач мълчаливо ги изучаваше. Ту се отдръпваше и хвърляше общ поглед, ту се приближаваше и се взираше в детайлите, ту сменяше ъгъла на наблюдение, за да избегне отблясъците от светлината на аплиците. Дали пък не бях сбъркал в преценката си за тази двойка? Може би не бяха парвенюта с преоценени куфари, а скромни изкуствоведи с доходи, непозволяващи по-скъпи пътни аксесоари? Казват, че във Верона освен с влюбени, е пълно и с всякакви изкуствоведи. Но като се замисля, май до този момент не бях виждал изкуствоведи да отсядат в „Риц”...

   - Муцка-а-а, ела да видиш какво открих в този стар бУфе-е-ет! 

   Думите на жената ме свариха абсолютно неподготвен. Щях да падна! Добре, че здраво се бях хванал за количката! „Муцка”! Та тя говореше на чист български език! Или почти на чист. Това „У” в „бюфет”-а, дългото и протяжно „е” не бяха езикът, на който ме бяха учили в училище. Само това ми липсваше – сънародници! Опитът от последните години ме е научил, че колкото по-далече стоя от тях, толкова по-добре за мен! Преди години го удрях на патриотизъм и не криех, че съм българин. Какъв наивник съм бил! В момента, в който клиентите българи разбираха, че съм техен сънародник, на мига решаваха, че мога да им свърша куп услуги. Естествено – безплатни! От носене на ризите им до пералнята на хотела, до румсървиз посред нощ. И то след като за всичко това си има съответният назначен персонал! Но когато веднъж бях изкаран през почивния ми ден да бъда гид на поредната отседнала в хотела нашенска двойка, и когато след дванадесет часа обикаляне по напечените от слънцето улици и забележителности на Верона, мъжът ми подаде смачкана банкнота от пет евро с такъв жест, сякаш бе кралицата на Британската Империя, а аз – получаващ от нея Ордена на жартиерата; тогава чашата преля и си казах – „Basta! Вече не съм българин”! Поне не за сънародниците ми гости на хотела!

   - Ела бе, муцка, ела да видиш к’ва разкошотия открих! – думите бяха отправени към мъжа на рецепцията, но силата, с която бяха изречени, накара неколцината скучаещи във фоайето гости на хотела да се обърнат с любопитство към новопристигналата. Тя стоеше пред един от старинните скринове и с нескрит възторг надничаше през стъклената му витрина.

   - След малко, мило! Чакай, че не можем да се разберем с това италианче тука! Твърди, че сватбеният апартамент бил зает и че сме нямали резервация за него! Аз на ония от туристическата агенция в София мамичката им ще разкатая! Взеха ми парите, пък сега...

   - Ама как така?! – токчетата на сънародничката ми учестено зачаткаха към рецепцията – Ти не му ли каза, че сме младоженци? Да не би да не те е разбрал?...

   - Казах му, казах му – мъжът видимо се изнервяше – Ама „в тоя град половината били младоженци”!

   - Ми като са половината младоженци, да вземат да направят и половината апартаменти сватбени!...

   Едва сега забелязах дяволития поглед, който ми хвърляше Франческо от рецепцията! Беше разбрал преди мен кои са новите гости и доволно ми се надсмиваше! Надсмиваше се на страха ми да не бъда разконспириран от сънародниците ми. Беше ми обещал никога и по никакъв начин да не споменава пред гости на хотела, че съм българин. Макар че с него понякога си правехме дребни номерца, не се мразехме чак толкова, че нарочно да ме издаде на сънародниците ми. Той сякаш прочете тревогата в очите ми, едва забележимо, съзаклятнически ми кимна и се обърна към мъжа.

   - Е, signore...  Хрис... Христосков, значи вземате малкия ни апартамент?

   - Вземаме го. Но да знаете, че няма да оставя нещата така!...

   - Чудесно! Апартамент петстотин и единадесет е Ваш, signore! – Франческо зареди отключващия код на картата и ми я подаде - Алесандро, покажи апартамента на гостите!

   Усмихнах им се колкото се може по-лъчезарно, на което ми бе отвърнато с намръщено сумтене.

   В асансьра напрежението можеше да се реже с нож. За щастие зяпах съсредоточено сменящите се цифри на таблото и не обръщах внимание на киселите физиономии на сънародниците ми.

   - Муцка...

   - Стига с това „Муцка”! – мъжът рязко я прекъсна - Муцка!... Знаеш, че не обичам да ме наричаш така пред чужди хора!

   - К`ви хора са тия, бе муцка?! Жабари! Да не мислиш, че разбират к`во си говориме? Ей го и тоя тука – ухилил се е като смахнат и акъла му е само в бакшиша. Като на оня долу на рецепцията! Ама бакшиш – йок! Като ни дадат сватбения апартамент, тогава бакшиш!...

   - Мълчи, че може и да поназнайва някоя дума!

   Ха! Да „поназнайвам някоя дума”! Представях си физиономиите им, които щяха да направят, ако разберат колко думи на родния им език „поназнайвах”! И които напираха – аха да излязат! И всички бяха свързани с близките и недотам близките им роднини! А ако пък можеха да предположат и колко номера за противни клиенти „поназнайвах”... Разбира се само тънки и изтънчени номера, които ни най-малко не биха хвърлили лоша светлина върху репутацията на „Риц”! Е, почти никаква. Като този със смяната на картата за апартамента в ръката ми например...

   През следващите няколко минути неуспешно се „борих” с отключващата система на вратата с номер 511. Електронният четец просто не приемаше картата. Дори и запотеният муцка не успя да се справи. Извиних се с усмивка и под предтекст, че ще оправя картата, ги зарязах с камарата им куфари насред тесния и задушен коридор. Разбира се, им говорех на италиански. Не исках да развалям представата им, че съм „смахнат жабар”...

   Четвърт час по-късно - време напълно достатъчно или за едно капучино в стаичката на камериерките, или за бърз секс пак там, но не и за двете; благополучно отключих вратата на апартамента на сънародниците ми и пренесох куфарите им вътре. Разбира се, дори и онова противно подрънкване на монетите от по едно евро в джоба на мъжа отдавна се бе изпарило заедно с търпението му, но това ни най-малко не ме огорчи, защото бързах да се върна в стаята на камериерките и да изпия недокоснатото си капучино...

 * * *

   Господин и госпожа Христоскови се появиха във фоайето в късния следобед във видимо много по-добро настроение от това, в което ги оставих преди няколко часа в уютното им гнезденце. Държаха се ръка за ръка и влюбено се гледаха. Ех, amore, amore! Май са прави тези, които твърдят, че въздухът на Верона е пропит от любов. Няколко часа насаме в този въздух, дори и в малкия апартамент, можеха да превърнат двама кисели недоволници в две влюбени гълъбчета...

   Междувременно Франческо ме бе осведомил за имената, с които сънародниците ми се бяха записали в книгата за гости. Беше успял и подробно да ми обясни, как господин Христосков учтиво го е помолил да замени сватбения апартамент с по-малък. И съответно два пъти по-евтин. Същевременно с това се опитал да замени и един готически мост, оцветен в синьо, срещу дискретността на Франческо. Очевидно обаче в последствие замяната се бе сторила твърде неравностойнна на колегата ми, щом като толкова бързо бе споделил с мен конфиденциалната информация. Честно казано, и според мен синият мост на банкнотата от двадесет евро, когато става въпрос за измама на красива току-що омъжена дама от страна на съпруга ѝ, не би могъл да осигури дискретност по-дълго от два часа!

   Въпросната измамена - госпожа Христоскова - още по-ослепителна и сексапилна от последната ни среща, се забърза към същия онзи старинен скрин, който бе привлякъл вниманието ѝ няколко часа по-рано.

   - Муцка, ето за този сервиз ти говорех одеве! Ела да видиш! Има и чаши, и кана, и тази... крива купа. Сигурно е за плодове, но ми се вижда нещо дефектна. Знаеш ли как ще ни лепне сервизчето на бУфета в хола!...

   Господи! „Сервизчето”! „Кана”! От десетина години не съм стъпвал в България, но съм сигурен, че там все още наричат споменатия предмет „ваза”! И тази „крива купа”! Синьор Рита, както тук наричат основателя на хотела господин Риц, навярно щеше да се обърне в гроба, ако можеше да чуе тези скверни слова! Въпросната крива купа е самата „Синя стрида”, която е дала името на целия сервиз за шампанско. Наистина по родните ни географски ширини стридата не е така популярна, както тук в Италия, но пък човек имащ самочувствието, а и финансовата възможност да отседне в „Риц”, все пак е редно да има поне бегла представа какво всъщност представлява изящно нагънатото парче стъкло във витрината на скрина. Невежи парвенюта! Хм... По куфарите им ще ги познаете!

   Старият Карло – пиколото, когото наследих тук, ми е разказвал историята на всяка от антиките във фоайето на хотела. Легендите винаги се предават от уста на уста! Така от него научих и историята на „Синята стрида”. Сервизът от дванадесет чаши за шампанско е бил поръчан лично от синьор Рита в една от най-прочутите стъкларници на близкия остров Мурано. Работилницата на маестро Мадзукато по онова време се е славела като стъкларницата, в която няма невъзможни форми за изтегляне. Както и с това, че не съществували невъзможни  цени за това усилие. Невъзможно високи - ако трябва да бъда по-точен. Обаче воден от максимата, че стремежът към лукс е основният двигател на човешкия прогрес, нашият патрон не е жалел средства в името на този лукс. А тъй като луксът върви и с известна доза екстравагантност, синьор Рита поръчал към сервиза за шампанско и поднос за стриди във формата на същия най-известен морски афродизиак. Огромната стъклена стрида пълнели със счукан на ситно лед, върху който нареждали черупките с живи деликатеси. По края нареждали и резенчета лимон, чиито капки киселина трябвало да накарат морските твари да се размърдат и по този начин да удостоверят факта, че храната е още жива и годна да бъде удавена в първокласното шампанско, налято в чашите на сервиза...  Маестро Мадзукато може и да е бил леко озадачен от избора на цвят за сервиза – опалово синьо – като цвета на водата в лагуната край малкия стъкларски остров, но със сигурност не е останал озадачен от щедростта на синьор Рита. Напротив, трябва да е бил доста впечатлен, защото добавил и една безплатна ваза в същия цвят и със същите богати релефни орнаменти като на чашите, която моята недотам образована сънародничка твърде лекомислено нарече „кана”. Подобен жест на великодушие от страна на маестро Мадзукато преди и след тази поръчка историята не помни. Затова пък  помни едно гостуване през 60-те в хотел „Риц” на някакъв никому неизвестен до този момент младеж, който няколко дни стоял в съзерцание като омагьосан пред „Синята стрида”. Изглежда тя го е впечатлила достатъчно много, защото седнал и на един дъх написал поемата „Култът към синята стрида”, а няколко години по-късно преименувал бандата, на която бил продуцент, на едноименната си поема. Още няколко години по-късно, когато песните на групата „Култът към синята стрида” закръглили първия му милион, той се върнал отново тук и направил безуспешен опит да откупи сервиза вдъхновител. За щастие не успял, защото единствените вещи, напускали някога фоайето на „Риц”, са бижутата от малкия сувенирен магазин. Разбира се, без да броим чековете, срещу които същите бижута са сменяли собственика си.

   - Муцка, харесва ти, нали?! – сънародничката ми не спираше да бръщолеви – Що не питаш на рецепцията дали не се продава? Искам го за буфета! И без това онзи миришещ на мухъл сервиз, който майка ти ни подари за сватбата не му отива...

   - Но, мило, подаръкът от мама е семейна реликва! Вещ с антикварна стойност! Огледай се! Навсякъде тук е пълно с подобни антики. Този сервиз също е такъв. Сигурно са тук от цяла вечност. Едва ли се продават. Ако се продаваха щяха да имат цени...

   - Цени! К`во говориш бе, муцка?! Ти влизал ли си в антикварен магазин? Да си виждал някъде цени в такъв? Всичко е на пазарлък! Затова и тези тук не са сложили...

   - Скъпа, това е хотел...

Госпожа Христоскова обаче се бе разпалила и не го слушаше.

   - ... Първо казват адски висока цена и ако някой балък клъвне – добре! Ако ли не – свалят. Веднъж успях да сваля цените на едни обеци в един антиквариат от двеста и петдесет на сто и двайсе лева! И то в Пловдив, и то при един арменец!

   - Скъпа, това не е Пловдив, това е Италия – мъжът започваше да губи търпение от безмисления спор – А хотелът е един от най-старите и най-реномираните! Излишно е да питам дали сервизът се продава...

   - Значи не ме обичаш!

   - Как можа да...

   - Не, не ме обичаш! Искам го! К`ъв мъж си ти бе, муцка, ако не можеш един прост сервиз да подариш на жена си?! И то на сватбеното ѝ пътешествие...

   Господин Христосков понечи да отговори, но остана с полуотворена уста. Само някаква неизвестно откъде появила се червенина плъзна от шията към лицето му, като за секунди достигна връхчетата на ушите му.

   - Добре, Богданке! Ела с мен да попитаме заедно на рецепцията!

   - Предупредила съм те да не ме наричаш Богданка! – очите на госпожа Христоскова размятаха мълнии, а тонът, който повиши, събра погледите на всички присъстващи във фоайето  – Вече и по паспорт съм Бегония! Ако още веднъж ме наречеш така, събирам си багажа и... – жената не се доизказа, а заситни на високите си токове към рецепцията.

   - Бегония, почакай! – муцката се затича след нея.

   Хм, Бегония! Впечатляващо име, абсолютно точно подхождащо на собственицата му. Или по-скоро на външния ѝ вид. Но само докато не си отвореше устата! В мига, в който го направеше, името Богданка ѝ лепваше така, както четири куфара размер ХХL лепват на дъното на бажника на служебното Бентли, с което хотелът посреща своите важни гости.

   Половин час по-късно усмивката бе успяла да изчезне от лицето на Франческо. За кой ли път той клатеше отрицателно глава и обясняваше на гостите, че сервизът „Синята стрида” е неотменна част от хотела още от основаването му и като такава не се продава отделно от него. В това време аз благоразумно се бях отдалечил и услужливо отварях вратата на всеки влизащ или излизащ гостенин на хотела. Хранех дълбоки притеснения, че в някакъв момент Франческо няма да издържи и ще ме извика на помощ да превеждам на сънародниците ми. Затова отвреме-навреме му хвърлях застрашителни погледи, които още повече го изнервяха. Макар и от дистанция, успявах да следя разговора, който вече се водеше с недопустим за обстановката висок тон.

   - Казвате, че нямате практиката да продавате вещите от фоайето на хотела? А някой преди нас дали изобщо се е интересувал от подобна възможност? Може би не? Може би това е и причината да не продавате? – съпругът говореше на сносен италиански, а половинката му го гледаше в устните и само кимаше.

   - Напротив, синьор Христосков! Имаме ясен правилник, в който много добре е описано какво можем и какво не в хотел „Риц”. Една от забраните е – вещи от фоайето да напускат по какъвто и да е повод хотела.

   - А вашият правилник допуска ли клиентите ви да говорят с управителя на хотела?

   - Si, certo. Но синьор Христосков...

   - Никакво „но”! Искам да говоря с шефа ви!

   - Синьор Христосков, имаме изрично правило да не безпокоим управителя по въпроси, с които персоналът може да се справи сам.

   - Ето точно затова искам да говоря с него! След като Вие сте неспособен да ми помогнете!

   Малцината гости във фоайето с любопитство следяха разговора на висок тон от рецепцията. Доколкото си спомням, през целия ми стаж в хотела само веднъж бях чувал толкова приповдигнат тон тук. Беше в една дълга нощ, когато някакъв пиян руски собственик на дузина металургични комбинати беше домъкнал и се опитваше да вкара в апартамента си няколко предизвикателно облечени и силно гримирани травестити. Но дори и тогава не се наложи да прибегнем до помощта на управителя. Франческо извика карабинерите и едва тогава руснакът разбра, че не се шегуваме, и че гостите му наистина не са жени. А може и да беше започнал да изтрезнява...

   - Управителят в момента е извън хотела.

   - Тогава му се обадете! Ще говорим по телефона!

   - Синьор Христосков, успокойте се! Така или иначе престоят Ви тук е за няколко дни. Ще говоря с управителя и ще Ви организирам среща. Веднага щом се върне, ще говоря с него и ще Ви уведомя по най-бързия начин... Ако искате може да уредим и сватбения апартамент? – Франческо нанесе удара си под пояса на опонента си, хвърляйки поглед към измамената му съпруга.

   Сънародникът ми бе леко разколебан. Но само след миг възвърна самообладанието си.

   - Много добре! Но вместо сватбения апартамент, предайте му, че ще се задоволя само с оферта за продажба на сервиза, който ще бъде мой... ъ-ъ на съпругата ми!

   Мъжът се завъртя и пристъпи към изхода със същото достойнство, с което Наполеон напуснал бойното поле при Аустерлиц, където разбил армиите на три империи. Половинката му го последва, доволно вирнала нос.

   - Спазари ли го, муцка, спазари ли го? Браво на теб! Т`къв те обичам!

   - Спазарих го! Да се поразходим малко из стария град.

   - Добре, муцка, тъкмо ще обиколим и магазините. А бе, тия имат ли си МОЛ тука?...

   Уличната глъчка заглуши отговора.

   Приближих рецепцията, където Франческо бършеше с кърпичка изпотеното си лице.

   - Уф, Алесандро! Всичките ти сънародници ли са такива?

   - Не. Само тези, които допреди година-две са смятали, че „Риц” е марка цигари...

   Усмивката се върна на лицето на колегата ми. А защо ли на мен не ми бе никак смешно?...

 * * *

   Куриерът с пратката се появи на следващата сутрин. Големият кашон с надписи FRAGILE и с дузина пиктограми на чаши беше адресиран за апартамент 511. Виж ти! Колкото и да бях недосетлив, при вида на толкова изрисувани чаши по кашона, бях готов да се обзаложа, че стиснатият ми сънародник е размислил и е намерил евтин заместител на „Синята стрида”. Франческо прочете погледа ми и поклати отрицателно глава. Очевидно не гореше от желание да се обзалага. И с право! Разписа бланката на куриера и му кимна да ми предаде кашона. Правилата на хотел „Риц” не допускат разни куриери да се мотаят по коридорите му. Май все пак щях да чуя онова противно подрънкване на монетите от по едно евро. С професионално безразличие поех към асансьора, а Франческо ме изгледа с нескрита завист. Май искаше да присъства на отварянето на кашона. Чух го да подхвърля зад гърба ми, че кучка като сънародничката ми едва ли ще приеме каквото и да е било друго, освен набелязаната цел. Имах основание да му вярвам. Франческо беше психолог по образование, а и имаше богат опит с кучките...

   Синьор Христосков очакваше пратката. Но не и съпругата му. Беше видимо изненадана от появата на кашона в апартамента им.

   - К`во е това бе, муцка? Сервизът?! Успял си да го купиш! Муцка, обичам те! Ти си вр`ъхът!

   - Скъпа... аз...

   Жената се хвърли и грабна кашона от ръцете ми. На мига хартията бе разкъсана със замах. Аз стоях чинно встрани и се правех, че очаквам своето евро, но представлението, което се разигра в следващите минути пред очите ми струваше поне колкото билет за „Набуко” на първия ред на VIP зоната на Арена ди Верона. Извадените от кашона чаши също бяха за шампанско, също бяха в бледосин отенък, но и най-беглият поглед бе достатъчен да забележа, че бяха излезли от стъкларницата на маестро Мадзукато толкова, колкото аз бях излязъл от фамилията Рокфелер. На госпожа Христоскова ѝ бяха необходими около три секунди, за да разбере, че нямам нищо общо с Рокфелерови, а сервизът - с онзи долу в скрина.

   - Муцка-а-а! Пратили са ни менте! Ужас! Какво, по дяволите, си въобразяват тия жабари?! Мамицата им мръсна аз на тях ще...

   Тук благоразумно изключих звука от съзнанието си. Все пак за толкова години бях отвикнал да чувам цветисти псувни около себе си и не хранех ни най-малко желание да се пренасям звуково в милата ми татковина. Предпочетох да се наслаждавам без звук на ставащото пред мен като на филм от ерата на нямото кино. За един семеен мъж случващото се на този филм може би щеше да е банална гледка, но за заклет ерген като моя милост гледката на развихрената съпруга, чупеща чаши със замах и с трясък в пода, бе далеч по-непозната и впечатляваща. Впечатляващ беше и фактът, че моето присъствие тук ни най-малко не притесняваше никого от сънародниците ми! Дори когато в един момент ми стана леко неудобно да ставам свидетел на подобна семейна „идилия” и лека-полека започнах да отстъпвам заднишком към вратата, господин Христосков с рязък жест ме спря:

   - Чакай!

   - Добре... – бях толкова смаян, че след толкова години отново бях проговорил български – Va bene! – поправих се бързо, но виковете на госпожа Бегония, или по-скоро цветистите изрази от каруцарският речник на госпожа Богданка така бяха изпълнили пространството, че изпуснатата дума не направи впечатление на никого, освен на мен.

   Мъжът се хвърли към съпругата си и здраво стисна ръцете ѝ.

   - Събери счупените стъкла и ги върни в кашона! – това беше заповед за мен.

   Наведох се и надве-натри събрах по-големите парчета, без да се престаравам. Все пак хотелът плащаше добри пари на камериерките да се грижат за последствията от бурния семеен или любовен живот на гостите ни. Между няколкото останали здрави чаши се показваше визитната картичка на магазин за стъкларии. Извадих я.

   - Синьор Христосков...

   Мъжът видя какво държа в ръцете си.

   - Излез и ме изчакай в коридора! Вземи и кашона! Веднага!

   Тъй като внасянето и изнасянето на обемисти пакети и вещи са тясната ми професионална специалност в този хотел, без да му мисля грабнах кашона и съвсем професионално го изнесох в коридора. Муцката ме последва. Бръкна в джоба си и извади шепа монети. Започна да ми ги подава една по една.

   - Това – задето донесе пакета. Това – за да върнеш кашона в магазина на посочения във визитката адрес. Кажи им, че куриерът е донесъл стоката повредена, но сме го видяли едва след отварянето на пратката! Да ми върнат парите по сметката на кредитната карта, отказвам покупката! Ето тези – за твоята дискретност. Върви!

   „Тези” бяха три монети от по едно евро! Или заедно с онези за мъкненето на кашона напред-назад общо пет! Какво пък, пет евро са си пет евро, дори и на монети. Като прибавим и безплатния спектакъл, на който бях станал зрител, усилието да запазя дискретност за времето докато асансьорът ме сваляше надолу към Франческо, си струваше. Наистина ми бе платено за дискретност, но с господин Христосков бяхме пропуснали да уточним срока, през който ще действа нашето малко споразумение...

* * *

   Синьор Виченцо Кордилия е бил управител на различни хотели много повече години, отколкото аз съм бил пиколо, а Франческо рецепционист, взети заедно. Като такъв той имаше далеч по-богат опит за задоволяване или за отказване на необичайните прищевки на клиентите ни. И макар външният му вид да създаваше погрешното впечатление, че е един застаряващ бонвиван, то той бе ненадминат професионалист в управлението на хотел „Риц”. Колкото до къносаната му коса и тънките мустачки, както и до екстравагантните му костюми в предизвикателни цветове от пъпешово-зелено до пъпешово-оранжево, то двама от всеки трима италианци, гонещи шестдесетте, рано или късно започват да губят цветовите си възприятия, щедро компенсирани за сметка на това от природата с изостряне на суетността им. Синьор Кордилия не правеше изключение от тази статистика, като категорично отговаряше на условията да бъде причислен към мнозинството от италианците на тази възраст.

   Франческо беше уредил срещата между синьор Христосков и господин управителя, предавайки по този начин отговорността за вземане на някакво решение относно смяната на собствеността на „Синята стрида” на по-горната инстанция. Можех само да гадая как протича разговора в кабинета на синьор Кордилия, но подозренията ми се потвърдиха на часà след бясното излитане на сънародника ми от въпросното помещение. Цветът на лицето му само допълваше впечатлението за емоционалното му състояние, но не будеше и  най-малкото съмнение за отрицателния отговор, който бе получил преди секунди. Можех да си отдъхна – „Синята стрида” оставаше в „Риц”!

   За мен целият този случай  бе приключил, но не и за Франческо. С убедеността на вещ психолог, както и на тънък познавач на женската природа, той смело заложи петдесет-еврова банкнота, че случаят тепърва ще търпи развитие. Не по-малка пък бе моята убеденост, че това ще бъдат най-лесно изкараните пари за седмицата. Ето защо, без да се замислям, удвоих залога на стотачка.

   Синьор Христосков излезе по обед от хотела сам, облечен в строг черен костюм. Като се има предвид изпепеляващото веронско слънце в тези часове на августовския ден, той или отиваше на погребение, или по време на кратката среща с нашия управител беше успял да се зарази от Синдрома на затруднената цветова различимост. Таксито, на което се качи, още не се бе скрило зад ъгъла, когато телефонът на рецепцията иззвъня. Дисплеят на апарата показваше от кой апартамент е обаждането.

   - Хей, Алесандро, това е от апартамента на сънародниците ти! Синьорът не излезе ли току-що сам? Значи е фамозната му съпруга! Като знам колко езици владее, май само с теб ще се разбере! – Франческо се смееше подигравателно – Искаш ли да я чуеш?

   - Дай я! Ще ми бъде любопитно да чуя какво ще изтърси! – в миг си я представих в цялата ѝ пищност без дрехи, как ме кани да я посетя в апартамента ѝ. Пресегнах се и вдигнах слушалката.

   - Hotel Ritz, pronto!

   - Ало! – насреща в гласа на жената се долавяше лека несигурност – Искам да парляре с пиколото на хотел. Плийз, моля!

   Не повярвах на ушите си. Навярно жегата, а и фактът, че за миг си представих сексапилната ми сънародничка без дрехи, си казваха думата и започвах да халюцинирам. Бутнах слушалката в ръцете на Франческо. Той я долепи до ухото си, заслуша се в отсрещната страна и изцъкли очи.

   - Si, signora, certo! Uno momento, per favore! – затвори телефона и изненадано се обърна към мен - Сандро, тя иска да говори с пиколото, тоест с теб! Да не би...

   - Ако ти не си ме издал, няма как да ме е разкрила.

   - Не, не! Какво говориш?! Ще отидеш ли при нея?

   - Разбира се, че ще отида.

   - Ех, щастливец! Казах ти, че е стопроцентова кучка!

   - Я не се занасяй, Франческо! За жени като нея персоналът е само част от интериора. Навярно след баталната сцена от тази сутрин е решила да напусне хотела в отсъствието на мъжа си и сега има нужда от помощ за куфарите.

   - Мислиш ли? Хм... Тогава съм сбъркал и онази стотачка ще бъде твоя...

   Асансьорът едва пълзеше към петия етаж. За сметка на това след като спря, аз полетях по коридора, виждайки във въображението си как госпожа Бегония ме чака в леглото в позата и в одеждите на Голата маха. Дали пък не беше прав Франческо, че е стопроцентова кучка? Тогава оставаше само да се пресегна и да се възползвам от това обстоятелство!

   Не беше нито гола, нито в леглото. Беше с елегантен бял панамен костюм, с широкопола шапка от същата материя, със слънчеви очила и нервно се разхождаше из дневната. Едва ме изчака да вляза и бързо затвори вратата зад гърба ми.

   - Слушай, тази сутрин се бях малко разгорещила и ти стана свидетел на това...

   Аха! Навярно и тя като съпруга си искаше да купи моята дискретност. Беше малко закъсняла, но нямаше да откажа възнаграждение за бъдещата ми такава. Дали нямаше да е малко по-щедра от муцката?! Протоколно направих неразбираща физиономия, защото говореше на български, а аз нали уж бях „жабар”, но тя продължаваше да говори с равен тон:

   - ... Но колкото и да бях вбесена, ми се счу, че отговори на мъжа ми на български. Затова те питам – ти да не би да си българин?

   Бум – ново двайсет! Това не бях очаквал! Легло – да, куфари – да, но да е разкрила най-строго пазената ми тайна?...

   - Non capisco, signora! Scuzi…

   - Я не се прави на тарикат! Разпитах камериерките. Една от тях се оказа рускиня. Името ти не е Алесандро, а Александър – като на нек`ъв техен поет. А фамилията ти – Ковачев. Нещо да кажеш, Сандро? Или може би – Сашо?

   Мълчах, а ушите ми бучаха, сякаш бързо потъвах към дъното на Марианската падина. Ако съществуваше Марианска падина на срама, то аз бях вече неин едноличен собственик и господар. По дяволите! Бях забравил да предупредя Марина, да не ме издава на сънародниците ми. Пустата ѝ славянска приказливост!...

   - Не ме интересува защо се правиш на италианец. Извиках те тук за друго. Искам да ми помогнеш, защото не знам бъкел от гадния им език. Ти ще си моят преводач. Мъжът ми може да е стиснат, но аз съм тръгнала от нищото и знам как хора като теб се радват на всеки допълнително изкаран лев бакшиш. Затова ще ти платя. Искам да ме заведеш при управителя на хотела и да ми превеждаш. Този път ще преговарям аз!

   Изкашлях се смутено.

   - Синьора... Госпожо Христоскова...

   - Наричай ме Бегония! Мразя тази селска фамилия!

   - Госпожо Бегония, наистина Ви дължа огромно извинение, ако по някакъв начин неволно съм Ви заблудил...

   - А бе я не ми се превземай, ами ме води при управителя! Моят замина на бизнес среща в някаква морга за атракционни влакчета, че е решил да пуска още един луна-парк някъде по морето. Но не знам колко ще се бави. Така че ме води бързо! Толкова е стиснат, ей! Реши да съчатае медения месец с бизнес-командировка...

   Че беше стиснат, го знаех много добре. Оказа се, че бях познал и за черния му костюм. Погребение или морга, макар и за увеселителни атракциони – то си беше почти едно и също...

   Синьор Кордилия ни прие повече от радушно. Навярно защото бях с добре лъснати обувки, а той боготвореше лъснатите обувки. Държа ръката на сънародничката ми по-дълго, отколкото продължи сутрешната му среща със съпруга ѝ, а за мен дори намери цяла секунда, за да ми кимне хладно. Какво пък – италианците винаги са се славели като отлични кавалери и не чак толкова добри работодатели.

   След церемонията по посрещането бяхме поканени да седнем – госпожа Бегония на малкия кожен диван за двама, аз – на големия. Синьор Кордилия се присламчи и седна до сънародничката ми, като отново взе ръката ѝ. Държеше я от върха на пръстите до малко над лакътя, а тя мило му се усмихваше. Ширината на диванчето бе такава, че за да могат двама възрастни да го ползват едновременно, то или трябваше да седнат един в друг, или волно или неволно да допрат бедра и да се прегърнат. Управителят избра втория вариант. Влязох в ролята си на преводач. Естествено опитвах се, доколкото мога, да редактирам думите на сънародничката ми и да спестявам междуметията и нецензурните изрази, които тя често-често използваше. Все пак някога преди да стана пиколо, бях студент по българска филология и това ми помогна да скалъпя следния монолог:

   - Уважаеми господин Кордилия, както вече разбрахте от срещата ми със съпруга ми, имам огромното желание да отнеса като спомен от сватбеното си пътешествие един предмет от Вашия хотел, който достатъчно дълго събира прах във фоайето и вече не изпълнява функциите си, за които е донесен тук. Става въпрос за сервиза за шампанско и голямата стъклена ваза в светлосин цвят. Безумно държа да ги видя в новия ни семеен дом и да ми напомнят за слънчева Верона. Нищо не би ме спряло да ги видя там...

   - Si, certo… Certo… Molto bene! - Шефът се усмихваше, кимаше, плъзгаше жаден поглед към елегантно кръстосаните крака на сънародничката ми, задържаше го за миг върху добре оформените ѝ колена, после го вдигаше и го забиваше в дълбокото ѝ деколте.

   - ... Както може би вече сте научили, съпругът ми е влиятелен бизнесмен в областта на шоубизнеса. Като такъв той също държи да ми направи подобаващ подърък за спомен от медения ни месец. Доколкото разбрах, Вие сте му отказали и с това сте наранили достойнството му. Не може да твърдите, че има предмети, които не се продават! Всяко нещо си има цена. Разбира се – разумна цена, без да се злоупотребява с желанието на купувача! Аз също съм в шоубизнеса. Вече имам два издадени албума с поп-фолк песни, които се продават много добре. Имам и няколко участия на сцена. Но преди да вляза в шоубизнеса, имах известни контакти с лица от сенчестия бизнес...

   Това за сенчестия бизнес беше преводът ми на „криминални мутри”. Но макар и казано на български, синьор Кордилия много добре разбра смисъла на думата „криминални”. Може и само да ми се е сторило, но точно при произнасянето ѝ ръцете му рязко се дръпнаха от жената до него. А може би просто бяха изтръпнали от досега до толкова свежа плът? Последва учудване, разпит за сценичните изяви на сънародничката ми, комплименти, покана за участие в бара на хотела, разпит за заглавията на песните ѝ... Да си призная - и аз бях изненадан. Оказваше се, че срещу мен стои звезда, макар и грееща само на родния ни скромен небосклон. Само дето изпитах известно затруднение да преведа двусмислените заглавия на хитовете ѝ. Разговорът беше поел в съвсем неочаквана нова посока, но в един момент госпожа Бегония усмихнато попита:

-         Е, синьор Кордилия, каква е цената на сервиза?

   Преводът на отговора отново ме затрудни. Трябваше да превеждам на български – език, който почти не бях употребявал в последните години. Губеха ми се думи, и усуканият отговор на шефа ми надхвърляше лингвистичните ми умения. Все пак след десетина минути празни приказки, клиентката ми най-после осъзна, че отговорът отново е „Не се продава”. Синьор Кордилия продължаваше да каканиже, когато госпожа Бегония рязко се обърна към мен.

   - Сашо, остави ме насаме с господина! Не го превеждай! Просто стани и излез!

   - Но, госпожо, ще загубя работата си, ако го направя!

   - Напротив! Гарантирам ти повишение! Вервай ми!

   По-скоро вече „вервах”, че наистина е стопроцентова кучка! Както и „вервах”, че вече съм загубил онази стотачка от Франческо. Просто станах и тръгнах да му я занеса. На вратата се обърнах и хвърлих питащ поглед към шефа си. Той ми кимна с най-благата усмивка, която бях виждал у него. Може би наистина ме очакваше повишение?...

   Час по-късно отново бях в апартамента на семейство Христоскови. Госпожата ме бе извикала и сияеща от щастие ми подаде няколко червени банкноти с отпечатани антични мостове. Обожавам изображенията на мостове върху специална хартия, но колкото по-близки до съвременността са – толкова по-добре! Наистина беше удържала на думата си, а и се оказваше в пъти по-щедра от съпруга си. От него бих получил толкова пари, само ако останеше до Коледа, и то при условие, че всеки ден изнасях от стаята му кашон с потрошени чаши.

   Любопитството от страна на персонала към гостите на хотела е недопустимо във всичките му форми. Но не и констатациите. Затова небрежно отбелязах на глас:

   - Значи преговорите все пак са се оказали успешни...

   - Повече от успешни! Спазарих го! Но да видим дали на моя ще му се откъснат от сърцето трийсет хилядарки за куп стъкларии за витрината на буфета!

   „Буфета”! Ех, а някой беше казал „Бъди красива и мълчи!”...

* * *

   Следващият ден бе почивният ми. И тъй като последните две лета прекарвах почивните си дни в компанията на една инструкторка по подводно гмуркане в Дезенцано – едно недалечно градче на брега на Лаго ди Гарда, то и този ден не пропуснах да го направя. За нещастие бе излязло силно вълнение, което бе размътило иначе бистрите води на езерото, и поради тази причина с Паола бяхме принудени да се гмурнем в хладината на чаршафите, откъдето не излязохме през целия ден.

   А се оказа, че този ден е бил най-запомнящият се в хотел ”Риц”, след отсядането на принцеса Даяна през 80-те. И нямаше как да бъде другояче, след като от перачките в мазето, през готвачите и сервитьорите на партера, камериерките по етажите, та чак до счетоводството на тавана, всички коментираха преговорите и следяха развитието на продажбата на „Синята стрида”.

   Аз самият научих за случилото се едва на следващия ден.

   Първоначално синьор Христосков категорично не приел офертата. Франческо го чул да крещи на италиански, че с тези пари щял да купи две гондоли и виенско колело за лунапарковете си. След което отново заминал за онова гробище за атракциони край Гардаланд, а госпожа Бегония влязла за нови преговори при синьор Кордилия. Осведомена секретарка твърди, че в този ден сънародничката ми три пъти влизала на преговори. Накрая господин Кордилия се обадил на същата секретарка и с изтощен от преговорите глас помолил да го свърже със собственика на „Риц” в „Бурж ал Араб”. Какво са говорили, секретарката не знае, защото разговорът бил на арабски, но четвърт час по-късно отново била помолена да го свърже, този път с юридическия отдел на фирмата, където шефът наредил да изготвят договор за продажба на „Синята стрида” за сумата от три хиляди и петстотин евро на името на синьора Бегония Христоскова. Половин час по-късно подписал представения му договор, а веднага след това за последен път звъннал на секретарката с молба да извика линейка. Откарали го в спешното отделение на кардиологичния център. Вероятно е бил твърде разстроен от преговорите и от техния изход, в резултат на който хотелът трябваше да понесе непрежалимата раздяла със „Синята стрида”...

   Имаше и друга новина – семейство Христоскови напускаше хотела два дни преди заплануваното. Бентли-то на „Риц” ги чакаше пред входа, а точно в девет аз трябваше да се кача и да взема багажа им. В девет без една минута тихо почуках на вратата. Отвори ми сеньор Христосков, който без да ме забелязва, мина покрай мен на път за асансьора. Колебливо надзърнах в апартамента. Багажът бе строен в коридора, готов да бъде свален. От дневната се показа госпожа Бегония. Както винаги изглеждаше великолепно, дори и с цветния шал, овързан като мюсюлманска забрадка на главата ѝ, с тази разлика, че този път в очите ѝ грееше дяволито пламъче. Извади цигара, запали я и ми кимна:

   - А-а, Сашо, влизай, влизай! В спалнята има още един куфар и кутия за шапки. Изнеси ги!

   Пристъпих в спалнята и мигом забелязах предмета на малкото писалище. Беше „Синята стрида”, а в нея се мъдреха няколко смачкани фаса. Усетих сърцето си в гърлото. Не можеше да бъде истина! Стридата използвана за пепелник!...

   - Госпожо... – гласът ми хриптеше в непознато ниска октава – Госпожо Бегония, забравили сте...

   - А-а, това ли? Купата е толкова голяма, че няма да се събере в буфета. А и по-грозно нещо не съм виждала! За какво да я мъкнем и да ѝ плащаме такса за свръхбагаж? Интересуваха ме само чашите и каната. Изпратихме ги по Ди-Ейч-Ел за София. Ако тази купа ти върши някаква работа, вземи я! Но даже и за пепелник не става – много е голяма.

   Бях разкъсван от противоречиви чувства. От една страна не можех да не бъда възмутен от факта, че едно произведение на изкуството кощунствено бе използвано за пепелник. От друга – вътрешно ликувах, че същото произведение, макар и пооцапано, ми бе подарено и вече ми принадлежеше! „Синята стрида” – моя?! Не можеше да е истина!

   - Благодаря Ви от цялото си сърце, госпожо!

   - За нищо, Сашо! Ти си заслужи тази купа. Мини някой път да се видим, ако имаш път към София! Изглеждаш ми свестен мъж. Жалко, че толкова бързо си тръгваме и не можахме да се опознаем. Но синьор Кордилия ме препоръча на на своя шеф в Дубай и сега заминаваме за там. Ще мина прослушване и ако ме одобрят, ще имам мое собствено шоу в „Бурж ал Араб”. Сумата за сервиза ще се приспадне от хонорара! Моят пак мина тънко и не извади нито евро! Шейхът е изпратил личния си Боинг, представяш ли си?! Вече съм истинска звезда! Чао, Сандро! Гледай да не забравиш някой куфар!

   Госпожа Бегония се пресегна, смачка недопушената си цигара в стъклената мида, завъртя се с фасон и напусна апартамента. А аз, обезсилен от чутото, приседнах на голямата спалня. Погледът ми не се отделяше от „Синята стрида”, в която една пречупена цигара изпускаше последните си струйки дим между няколко други фаса...