5

Вече беше средата на ноември. Цял ден белият пухкав сняг отрупваше всичко навън. Часовете свършиха и Алекс излезе от училището. Както можеше да се очаква, улиците бяха тъмни, а тротоарите – непочистени. Момчето въздъхна и се запъти към техния блок. Нямаше хубави обувки и краката му скоро се намокриха. Но нищо друго не му оставаше, освен да крачи с мрачна решителност и да си мечтае за топлата печка вкъщи. Зави зад ъгъла и едва не се блъсна в някакъв човек. Стоеше на средата на тротоара и заради паркираните коли, всъщност нямаше как да се разминат.

• Виж ти, виж ти, каква среща – зарадва се онзи. – Не е ли малко късно за разходки?...

И се люлееше насам-натам като пиян или надрусан.

Алекс се загледа през мрака и снежинките, които хвърчаха насам-натам. Не беше мъж, а момче на неговите години, но здраво и силно. Якето му беше разкопчано, въпреки студа, а ризата – и тя разкопчана наполовина. Под нея се виждаха мускулестите му гърди.

• Не знаех, че са пуснали маймуните от зоологическата градина... – тихо рече Александър.
• Може да съм маймуна, ама ти си педераст бе, курво, кеф ли ти е да го лапаш? – захили се в тъмното другият и чак сега момчето го позна – това беше Камен от съседния клас. Имаха заедно физическо и се преобличаха в една съблекалня. А Камен изглеждаше доста добре по слипове... Явно се беше заглеждал прекалено много...

Алекс усети как го хваща срам, но и една непозната досега злоба заклокочи у него. Пристъпи напред и го блъсна по раменете:

• Ми ти тогава какво търсиш при педерастите бе, боклук?! Или ти се иска някой да ти го духа?...

А онзи се приближи и го хвана за яката. Беше тъмно, както обикновено е в София, но отнякъде проблясна самотна светлина и Алекс видя окото му, а то изглеждаше страховито – зеницата толкова широка, че покриваше почти целия ирис и погледът на Камен беше черен като катран и като на зомби.

„Много се е надрусал”, мярна се бърза като светкавица мисъл, „Или е от анаболите. Не може да има такива мускули, ако не зоби.”

И после всичко се изтри от тийнейджърската му глава, защото Камен го блъсна и хвърли назад и момчето полетя и разби с гърба си оградата на някакъв строеж. Нищо не го заболя. Нищо не усети. Само отведнъж видя над себе си студеното изцъклено небе и звездите от пояса на Орион, които ярко блестяха. Блестяха толкова силно, че чак го заслепяваха. Не усещаше болка. Само злоба. Злоба. Злоба. Никога никой не го беше удрял, не беше посягал на достойнството му. Това беше гадно, гнусно. Почувства се омърсен, насилен. Скочи отведнъж и с някаква летва, попаднала в ръката му, халоса Камен около ухото. А той пое удара без никакъв проблем, приближи се и започна да блъска с юмруци Алекс в корема, точно като боксова круша. Веднъж, дваж, три пъти... И чудно – отначало пак нищо не усещаше. Виждаше всичко като на кино. Все едно, че друг човек биеха. После адът се отвори за него. Не можеше да диша, от стомаха му се вдигна гадна слуз и той повърна върху себе си и Камен. Парещо страдание пламна по цялото му тяло. А Камен, като видя, че вече е победил, удари го още веднъж, този път по носа и плисна кръв. Алекс падна назад и се сви на кълбо, а пък онзи, съвсем обезумял, вдигна камък да го довърши...

Тогава по улицата остро извириха гуми на кола, черното ауди се качи на тротоара и блъсна бияча с бронята си. Той отлетя някъде настрани, а Митко рязко отвори вратата и сърдито викна на Александър:

• Качвай се веднага! Можеш ли?...

А момчето нищо не отговори, търкаляше се пречупено на улицата, омазано с кръв и какво ли още друго. Митко сви устни, излезе от колата и изрита Камен, който се опитваше да се изправи. Вдигна Алекс на ръце. Успя някак да отвори задната врата и го положи на седалката, без да се притеснява дали ще я изцапа. А малкият измяука тъничко като новородено коте:

- Ама ти го уби!...

- До сватбата ще му мине – мрачно отговори Димитър, изрита още веднъж Камен, качи се в колата и аудито плавно, леко се отлепи от тротоара и потегли към дома на момчето. Снегът продължаваше да лети от продъненето небе и скоро покри и засипа тази алена кръв, която самотно остана да тъмнее под оскъдната светлина на луната. Млада кръв. Върху вехти плочи. На бетонен град. А отгоре – чист и бял сняг...

- Откъде се появи така изведнъж? – попита Алекс. – Като рицар...

- Брат ми се обади, че сте свършили късно... и че си с кецове, а вали. Бях наблизо и реших да те хвърля до вас, това е...

- Аха... – рече момчето и погледна виновно мръсните си и мокри крака. – Като рицар...

А после затвори очи и се отнесе. Заспа ли, загуби ли съзнание, кой може да каже...

* * *

Пробуда. Беше в леглото си, завит като пашкул. Лава-лампата му светеше приглушено, а Митко седеше на един стол наблизо и го гледаше вторачено. Всичко болеше, разбира се, но изведнъж усети нещо по-страшно от болката и повдигна ужасен одеялото.

• Ама ти си ме съблякъл! – отчаяно запротестира момчето.
• Дам – кимна Митко. – Съблякох те, изчистих те и какво още ти правих, не ти трябва да знаеш... Доста си понатъртен, но май нямаш нищо счупено... Само дето пишката ти е откъсната...

Алекс му се върза и бързо погледна надолу.

• Ей!
• Ми какво, никаква не се вижда!...
• Стига де!..
• Ти да се благодариш, че я няма майка ти. Като се прибере, не знам какво ще те прави.
• Няма да се прибере... – прошепна Алекс. – На гости при баба на село е...
• Ахам... – измърмори Митко и кой знае защо, доста се смути.... – Ако няма да стои там повече от месец, мисли какво ще ѝ обясняваш, защото утре ще си целия син като смърф.

Момчето не реагира нито на заплахата, нито на шегата. Спеше му се, топлото го унасяше, искаше да затвори очи и да не усеща нищо... е, не съвсем нищо, искаше да има някого до себе си... Някой свой...

• Благодаря ти, че ме спаси...
• Стига си ми говорил глупости... да не сме в някаква чалга песен...
• Като рицар... – прошепна Алекс с блеснали очи, макар и да бяха те окървавени и отекли целите.

И го каза така, че нещо отвътре жегна Митко и не го остави на стола. Той стана и започна да крачи из полутъмната стая. Картон с различни рисунки, подпрян на стената привлече вниманието му. Бяха подредени прилежно, но една от тях се показваше леко. Отиде до нея и я издърпа внимателно. Загледа се в листа – лице, което му се стори някак познато. Изведнъж осъзна, че то беше неговото и неговите собствени очи, така добре нарисувани, че все едно гледаше себе си в огледало.

Въздъхна и се обърна към момчето, свило се върху леглото, потрупано с безброй завивки.

• Хей, как си?
• Всичко ме боли...
• Даже и пишката?..
• Стига си се шегувал... наистина ме боли...
• Доста те отупаха днес.
• Слушай... Би ли дошъл при мен и да ме гушнеш? Не ми се спи сам....

Митко го изгледа със сините си очи, сякаш се колебаеше дали да го направи.

• Моля те.

Ех, не можеше да се противи повече. Стана, загаси лампата и легна до него. Алекс сложи глава на гърдите му и скоро заспа. Димитър обви ръце около него, притисна го нежно към себе си и го целуна по челото. Прокара ръка през косата му и се замисли. Къде щеше да го отведе това? Беше ли готов за него? Какво ще да стане с Алекс след лятото?.. Да става каквото ще. И точно тук, докато прегръщаше пребитото момче, Митко реши да спре да лъже сам себе си. Реши да се изплези на съдбата. Да счупи законите. Да спре да се подчинява. И тогава, като на кино екран, видя собственото си голо тяло, което плуваше срещу течението на могъща река, а мътните ѝ води го заливаха и все по-рядко успяваше да си поеме дъх. Заливаха го, заливаха... Не е лесно да се плува срещу течението. И не трае дълго. Но щеше да използва времето си докрай и нямаше да губи нито минута повече. Нито дори една. Анастасия, Анастасия, вещица такава... благодаря ти... Затвори очи, отпусна се до красивата главица на Александър и много скоро се унесе в сън.