– Красива ли съм? – попита го Мария.
– Естествено, че си красива, защо да не си? – Борис продължаваше да бърка яйцата в тигана. Не вдигна изобщо поглед към нея.
„Дори не знаеш какво съм облякла!“ стомахът й изведнъж се сви, от острата миризма на пържени яйца й се повдигна. Прииска й се да се махне не само за тази вечер, а завинаги. Да е на километри далеч от този уютен дом, пълен с деца, грижовен съпруг и миризма на готвено.
Навън се наслаждаваше на звука, с който високите й токчета се удряха по паважа. Един шофьор натисна клаксона си. Мерна го с полезрението си – гледаше след нея, похотливо ухилен. Стар, дебел, брадясал. „Само на такива привличам вниманието. Естествено. Кой друг ще погледне една стара чанта…“
Мисълта я накара да потрепери. На трийсет и пет години да се чувства като „стара чанта“?!
Когато влетя в заведението, почти плачеше.
– Не издържам повече! – седна на масата, грабна първата чаша, която видя, напълни я с вино и я изгълта наведнъж. – Не издържам на тоя скапан живот! ...