Къщата бе голяма за Лазар. Той живееше сам. Повечето стаи бяха заключени и ежедневието му минаваше в кухнята и хола. Много рядко, когато бе изморен или тъжен, той откючваше една от стаите и единственото, което искаше бе да се потопи в миг на спокойствие.

Юли. Топла вечер. Умора се разливаше по тялото на младия мъж. Първото нещо, което той видя след незнайно кога изплетената паяжина бе пианото. Лазар се приближи до него и проследи паяка, който като закъснял диригент бързаше да се изкачи на централното място на ъгъла. Мъжът взе нотите, оставени на капака и ги сложи на един от столовете. Седна и погледна към прозореца. Идващият с тон за песен мрак изпълваше юлската вечер. Несъзнателно, Лазар натисна първият тон. Най-ниският. Изкачваше се нагоре по клавиатурата бавно. А под пръстите му излизаше нежна мелодия. Полутоновете танцуваха в ритъма на лирична песен. Мисълта му спря. Но пръстите продължаваха да свирят. Сърцето му биеше силно. Младият мъж бе влюбен. Толкова силно обичаше, че не смееше да признае на любимата жена своите чувства. Искаше да запази в съзнанието си идеала за момичето, на което искаше да даде своята душа. Той си я представяше толкова близо, че голямата стая му се струваше като кутийка, в която стои годежен пръстен. Толкова малка, а пълна с нежност и топлина. Лазар обличаше своята любима с помощта на музиката. С клавишите шиеше роклята, бяла и чиста като влюбена душа. Свиреше и изпипваше всеки детайл по дрехата. А сърцето му преливаше от радост. Дори луната се бе спряла пред прозореца. И понеже знаеше, че никой нямаше да повярва, бе извикала и звездите, за да видят. Музикантът свиреше. Мелодията вече бе бърза и закачлива. Клавишите си споделяха един на друг и тъгата и радостта. Белите помагаха на черните да изпратят тъгата навън, където тъмнината щеше да ги приюти за дълго време. Когато стигна до най-високия тон на пианото, Лазар задържа пръста си на последния клавиш. Затвори очи. В съзнанието му излезе образа на любимата жена. Тя бе седнала до младия мъж. Докато душата му се изкачваше по клавишите, тя бе взела нотния лист. Не с мастило, а със своите чувства бе написала няколко думи. Думи, продиктувани от изсвирената мелодия на пианиста. Любимата жена стана и с най-нежния си глас, като отзвучаване на последния клавиш прочете:

-Звездно ноктюрно с акорд отзвучава.

Ефирен поклон сред слънчев полутон.

Юлско утро блаженно се протяга,

сияе с музика и с рими в унисон.

А отнейде сънен денят притичва,

непохватно нарежда думи и шеги.

И орисва в пиесата лятна, лирична

всеки с главна роля да блести.

Лазар не отваряше очи. Искаше да се наслади на този миг, в който, дори в най-тъмната нощ да очаква утрото. Да знае, че изгревът идва. Да сподели мелодията на сърцето си.

И всичко това, на един дъх от любимата жена.

25.07.2020 г.

Автори:

Миглена Хаджипенчева©

Явор Перфанов©