* Post Mortem
Всеки човешки живот е ценен, ала мнозина от нас оценяват това едва когато настъпи часът на смъртта им или чак след края на живота си. Такава е и моята история, наскоро починах, сега се намирам в бездната на безкрайното и студената празнота.
Родил съм се с ужасяващ и неизлечим дефект – краката ми бяха трудно подвижни и едва успявах да направя по няколко крачки, когато усещах неописуема болка и нерядко падах на земята в безсилието си. Този ми недостатък беше една от предпоставките за това животът да бъде толкова тъжен, самотен и мрачен – какъвто беше. С такъв дефект някои биха били оптимисти да се борят с това, заради силното си желание за живот, други, към които спадам и аз, се примиряват с дефекта си и се отдават на тъмните си помисли. Родители ми направиха за мен каквото можаха, ала уви, поминаха се и майка ми, и баща ми, когато бях на шестнадесет. Оттогава за мен се грижеше единственият ми приятел – чичо Вивиан. Той не ми е чичо, но му виках така, защото е с петнадесет ...