Тит беше малко кутре, което се роди в края на есента. Майка му, Нора, беше една бездомна кучка, която скиташе по улиците, откакто собствениците ù я бяха изхвърлили до един контейнер, малко след като се роди. Тя оцеля като по чудо сред ада на големия столичен град. Тя забременя от случайно породисто куче, което се беше изгубило за ден от стопаните си. Дни наред бременната кучка обикаляше кофите с отпадъци и търсеше да задоволи своя глад. Имаше дни, когато не хапваше и залък и стомахът ù се свиваше. В същото време усещаше, че нещо в нея расте и иска да живее. Но никой не се интересуваше от това какво става с нея. Гледаше как дебелите и задоволени нейни събратя излизат със собствениците си на разходка и как я гледат с пренебрежение и високомерие. Ситите им погледи ù идваха в повече, и ù се искаше да завие. Оцеляването беше трудно и сред гладните ù събратя, които сновяха около контейнерите по няколко пъти на ден, готови да се бият за всяка хапка. Особено ужасно беше с глутницата от четирите големи песа, които преслушваха редовно боклука. Те бяха страшно нагли и озлобени и гонеха всяко чуждо животно, осмелило се да припари в района. Нора странеше от мъжкарите и само като видеше някой от тях в далечината, го заобикаляше. Не обичаше и кварталните хлапета. На два-три пъти ù се беше случвало да я замерват с камъни и да я гонят. Особено едно от тях беше много зло. Беше взело една дебела пръчка и я беше ударило лошо по задния крак. Дни наред тя ходеше накуцвайки, но беше млада и успя бързо да се възстанови.
Есента беше към своя край. Дните намаляха бързо. Последните листа се откъсваха от дърветата и се разпръскваха по земята от вятъра. Нора продължаваше да се скита бездомна и пъдена отвсякъде. Животът ù беше отредил съдбата на безпризорно животно. Пореден ден, в който стомахът я болеше неистово от глад. От сума ти време не беше намирала нищо за ядене и дебнеше близо до кофите. Все някой щеше да дойде и да изхвърли нещо. Не след дълго се появи една жена. Ах, колко ароматно миришеше след нея. Миризмата на нещо вкусно побъркваше животното. Женското куче се приближи и вдигна муцуната си. Обилна слюнка се стече през устата му. Кокалът, подал се от плика с боклук, изгаряше очите му.
- На! Ето ти го! Като те гледам каква си, май скоро ще изтърсиш някое и друго
кутре - рече жената с найлоновата торба отпадъци и метна дебелия кокал към кучето.
Кучката улови още във въздуха храната и после залапа с невероятна бързина. Не помнеше от колко време не беше вкусвала подобно нещо. Обърна се за момент и погледна своята благодетелка, която бързо се отдалечаваше. Да можеше по-често да се случва така - мислеше животното и разпарчаваше остатъците от кокала.
След като се нахрани, Нора потърси по-прикрито място и легна. Усещаше, че е време. Трябваше да бъде скрита и защитена, за да роди своите палета, които да не бъдат открити от никого. Знаеше едно място, една изоставена къща, през две преки, където щеше да се приюти. И може би това щеше да стане скоро. Коремът ù се раздвижи. Това беше сигурен признак за наближаващото събитие.
Нора прекара нощта в съборетината. Чувстваше се изморена и не ù се мърдаше никъде. Коремът ù тежеше. Целия ден лежа и едвам вдигаше главата си и наостряше уши при всеки шум. Късно вечерта на бял свят се появиха четири малки, слепи същества, които жално заскимтяха. Нора се сви на кълбо да ги стопли. Кученцата помръдваха главичките си и търсеха топлината на майчината козина. Голямото животно облиза телцата им и успокоено заспа.
Три-четири дни майката не напусна леговището. Топлеше и кърмеше малките душици. Но гладът надделя и на петия ден тя се принуди да излезе и да търси храна. Трябваше да яде, за да има и те с какво да напълнят стомахчетата си.
Кучката се измъкна изпод една надвесена греда и огледа улицата пред себе си. Беше спокойно. Подуши въздуха и пресече платното. Завъртя се пред блока, където живееше жената, която последно я нахрани. Миризмите се смесваха, но не улавяше нищо интересно за нея. От близкия контейнер изскочи една сива котка и я погледна с омраза, след което бързо изчезна. Нора опря лапи върху метала на контейнера, но не усети нищо, което да привлече вниманието ù. Тръгна към следващия блок, но и оттам боклукът беше изхвърлен. Така женското куче обиколи квартала, но не успя да намери нищо. Стомахът на животното стържеше ужасно, но то трябваше да се прибира при малките. Прекалено дълго ги беше оставила сами. Реши да намине отново до последната кофа за боклук и да се прибира. Тъкмо се упъти за там и глутницата от четирите големи песа изскочи насреща ù. Водачът ù оголи зъбите си и изръмжа. Двама негови другари подгониха с лай женското куче. Нора успя със сетни сили да се добере до съборетината. Тръшна се пребита до малките създания, които жално заскимтяха. Трябваше да ги накърми. Все още имаше мляко в себе си. Нахранени дребосъците заспаха, но женското куче не можеше да затвори очи. Гладът стържеше стомаха му.
На сутринта, при обиколката си, майката успя да намери коричка хляб, с която да се залъже.
Така дните минаваха, повечето от които в глад, търсене на случайно изхвърлена храна и рядко с някой щастливо намерен кокал или остатъци от прокиснало ядене. Нощем, в полусъборената пристройка, плъховете излизаха и пъплеха около майката и кутретата, а тя се свиваше около дребосъците, готова да ги брани до сетни сили.
Четири седмици по-късно палетата вече щъкаха около нея. Тя побутваше гальовно с лапата си малките телца, когато се отдалечаваха от полукръга около нея. Мъчеше се да бъде колкото се може повече с тях и да им се радва, но сърцето ù беше тревожно. Изхранването на малките ставаше все по-трудно. Нора отслабна и стана кожа и кости. Само очите ù блестяха и гледаха умолително всеки, който понечваше да изхвърли боклука си в контейнера. Имаше и добри дни, в които се появяваше някой милостив чичко или лелка, които подхвърляха по нещо на измършавялото животно.
Майката обичаше всички свои рожби, но най-любим ù беше Тит. С кафявата си пухкаха козинка и живите си, любопитни топли очички, той беше едно красиво кученце. Беше много лаком и следеше зорко завръщането на майка си. Беше най-едрото и смело животинче от цялото кучило. Дори един път беше изръмжал на едър плъх, приближил се до малките твърде близо.
Един ден Нора отново излезе да търси храна. Беше надушила във въздуха нещо изключително апетитно. Тръгна след миризмата. О, колко вкусно беше това! - мислеше си женското куче и ускори хода си. Разсея се за миг, когато пресичаше улицата и не видя колата, която излезе пред нея. Всичко стана за секунди.
Кучето лежеше с разбита муцуна, проснато по средата на улицата. Шофьорът на колата побутваше с крак животното и оглеждаше окървавените фарове и леко изкривената ламарина на БМВ-то си. В главата му се въртеше сумата, която трябваше да даде за ремонт.
Палетата дълго чакаха майка си. Накрая търпението им се изчерпа и започнаха да скимтят. Жалното им скимтене се чуваше чак на улицата, извън съборетината, в която бяха приютени. Нямаше я топлата майчина козина, която да ги обгърне и да ги стопли. Нямаше кой да ги нахрани. Нощта бързо настъпи и малките телца започнаха силно да треперят. Четирите палета се сгушиха едно в друго в една обща треперлива топка. Тит наблюдаваше остатъка от врата, през който би трябвало да дойде майка му. Накрая умората надви всички и дребосъците заспаха.
Сутринта ги посрещна отново сами. Малките муцунки се надигнаха и примигвайки затърсиха майчиното тяло. Но напразно. Гледаха самотни здрача около себе си и чакаха. Чакаха и чакаха...
Гладът сурово напомняше за себе си. Вече повече от денонощие не бяха хапвали нищо. Топлината и майчината ласка бяха изчезнали.
Тит напразно се озърташе и душеше. Нямаше я познатата миризма на майка му. Нещо му говореше, че повече няма да я подуши. Но беше готов да чака до края и да пази. Около него се чуваше жалното скимтене на братчето му и на сестричетата му. Стомахчетата на кученцата се свиваха от глад. Отново настъпваше нощта и ги захвърляше сами в тъмнината. Малките пухкави телца пак се събраха в една топка. Притиснали главички всяко едно от животинчетата от време на време проскимтяваше.
Така изминаха още два дни. Кутретата бяха неистово гладни, а светът отвън ги дебнеше страшен и непознат. Не бяха припарвали по-далеч от прага на разнебитената постройка. Нощем чуваха мяуканиците и скандалите на кварталните котараци и лая на чуждите кучета. Плъховете сновяха напред-назад, но не ги закачаха. Всичко на мъниците им се струваше дебнещо и страшно, а и наистина си беше такова.
На третата вечер чуха шум. Към тях се понесе ужасна миризма на спарено и вкиснало. С трясък в къщата влязоха двама клошари и стовариха чувал с парцали по средата на стаята. Миризмата, която идваше от тях, направо отвращаваше кученцата.
Тит се изправи недоволно и кихна. Един от просяците се обърна и видя малките животни.
- Я, виж какво има тук! Имаме си съквартиранти.– каза по-брадясалият и се опита да вземе една пухкава топчица в ръцете си. Кученцето успя да се измъкне и се скри под една паднала дъска.
Два дни дребосъците бяха с брадатата и смърдящата компания, но заедно с това получиха някоя и друга хапка от храната на просяците. Още два дни спасение от гладна смърт за кученцата.
На последния ден клошарите си избраха едно от животинчетата и тръгнаха заедно с него нанякъде. Трите останали палета заскимтяха, но братчето им изчезна безвъзвратно в пазвата на един от скитниците.
Минаха още два дни на глад и студ. Зимата тропаше със своите студени пръсти на вратата на съборетината. Но гладът беше много по-силен и страшен. Това принуди Тит да се реши да напусне леговището и да излезе навън. Със скимтене той подаде глава. Студеният вятър го цапна безжалостно по муцуната. Странни и враждебни миризми и сенки се носеха навсякъде. Кученцето заостъпва назад. Коремчето му се свиваше болезнено и животното усещаше как му прималява и всеки момент ще падне. До Тит, клатушкайки се, се приближиха и другите дребосъци, издаващи същите жални и нещастни звуци. Вятърът започна да им приглася. От напъна му една дъска от съборетината се откачи и падна недалеч от палетата. Те още повече заскимтяха, но никой не чуваше техните жалостиви и пресипнали стонове. Улицата беше пуста, тъмна и неуютна.
Минаха часове наред.
Мина се прибираше с приятеля си по тесния тротоар. Не ù се случваше често да бъде навън до толкова късно. Двамата се смееха на някакъв стар виц, когато от близката изоставена постройка дочуха жално скимтене.
- Чуй! Какво е това?
- Да, съвсем близо е. – отвърна Емо. Да видим какво е. Сякаш са малки кученца.
Ще светна с фенерчето на GSM-а да видим.
Мина и Емо пристъпиха в съборетината и пред тях се разкри покъртителна картинка. Три кутрета, изнемощели и треперещи, се размърдаха и запримигваха на светлината на лъча. Най-едрото кафяво кученце ги погледна толкова жално, че на младежите им се свиха сърцата.
- Ще ги взема при мен за тая нощ. – каза Мина. Виж ги какви са! Явно отдавна
никой не ги е хранил. Горките. Ако не го направя, ще умрат или от студ, или от глад. А утре ще пусна съобщение във Фейсбук, ако някой иска да дойде да ги вземе. Горките душици!
- Ами вашите? Няма да ти позволят да внесеш тези животни вкъщи!
- Не ме интересува - каза Мина. – Няма да ги оставя да загинат тук!
Двамата гушнаха кутретата. Косматите топчици се тресяха и скимтяха от студ и страх. Малко по-късно мъниците бяха нахранени и заспаха, сгушени едно до друго в дома на Мина. Момичето снима дребосъците и още същата нощ пусна снимката в интернет с молба приятели или познати да се погрижат и да осиновят малките кученца.
Няколко дни след това две от животинчетата намериха своите стопани. Снимката в мрежата беше предизвикала вълна от обаждания.
Кафявата муцунка на Тит обаче беше очаровала Мина. Тя реши, че това кученце няма да го даде на никого, а ще остане при нея. Не можеше да се раздели с този предан поглед. И Тит усещаше това. Усещаше и друго. Беше намерил своя дом. И един един приятел, за когото беше готов да направи всичко.
***
Една влажна муцунка с две топли кафяви очи се мушна до Мина, а едно малко езиче близна с обич ръката ù.
© Сеси Todos los derechos reservados