1975-та година. Хладният въздух щипе бузките на зачервени дечица с плетени ушанки. Те подтичват подир забързаните си майки на плоските павета. Широкият площад сияе величествено, обрамчен от червени стени. По средата му всява респект четвъртит монумент, мавзолей на Пролетарския вожд от началото на века.

Милиционерът Генадиев, Прокопий Иванович потропва с крака, обути в кожени ботуши до колената, в които са затъкнати зелени бричове. Така той гони ранния пролетен студ от премръзналите си нозе. Тясната фуражка не може да сгрее оплешивяващата му глава и сержантът с нетърпение чака края на наряда си. Тогава чува крясък от близката страна на площада, за която отговаря.

- Меня изнасиловали, меня изнасиловали!

Другарят милиционер Генадиев, Прокопий Иванович така се стряска, че без малко тясната фуражка да падне от премръзналата му глава. Затичва се по посока на крясъка и скоро пристига до червенобуза другарка на възраст, която видимо не кореспондира със злодеянието от крясъка и.

Усъмнил се във фактологията милиционерът придава строг вид на иначе безизразното си лице.

- Когда это было? - гледайки изпитателно пита недоверчивият блюстител на социалистическия ред.

- Сорок лет назад!

- Тогда почему ты кричишь? - сбърчва вежди блюстителят, готов да предприеме още по-решителни мерки.

- Ох, как приятно было вспомнить! - по погледът на изнасилената гражданка човек може да отсъди, че в момента тя присъства на друго място, в едно друго, по-хубаво време.

Две накокошинени врабчета упорито се опитват да кацнат на широката фуражка на милиционера, който видимо се затруднява да попълни актова бланка, докато до него размечтана гражданка му разказва един отминал спомен от младостта.