Една гореща лятна привечер излязох с Жоро Манерката да се поразходим и да погледаме новите „деветнайстки”. Те,  както се знае, излизат всяка година и освен това са като че ли все по-хубави от предните. Манерката беше вземал кучето си Константин Философ – вълча порода, което според него имало нрав на кротка невинна овчица, никога не би нападнало и мравчица, камо ли човек. Беше му измислил това име, защото  било извънредно мъдро и учено куче, което имало страст да „чете” книги.

Вървяхме си по алеята на парка и гледахме тоз хубав шарен свят – то са голи крачета с гривнички на глезените, дълги  непослушни коси, тънички талийки – красота! Седнахме на една пейка и се заприказвахме, пуснахме Философа да се поразходи и хем си оплакваме очите, хем лафчето върви. За нас с Манерката „деветнайстките” си бяха абсолютно недостижими – ние си бяхме обикновени млади мъже, на скромна заплатица, с тънки портфейли и дори още живеехме при родителите си, а тази хубост иска козметици, палати, басейни, шопинги, екзотични острови – ех, къде ти, но все пак „око да види” както казваше дядо ми.

Така сме се залисали, че когато взеха да скачат хора от пейките и да тичат нанякъде не го и забелязахме докато не чухме:”На кого е кучето?” Манерката скочи и хукна към тълпата, аз след него  - какво да видим  - на земята едно сладко момиче, а Философа хванал поличката на роклята ù между зъбите си и ръмжи. Момичето пищи ,а никой не смее да ù помогне – това е то вълчата порода. Скочи Манерката, изкрещя му:” Philosophy, sit down! Behave Yourself!” Константин Философа като закован седна на задните си лапи и ръмжейки едва чуто, гледаше постоянно момичето. Тя, миличката, стана - една такава слабичка, с черна къса рокличка и шарени на цветя гуменки и косата й вързана с такъв пъстър шал, от очите ù се ронеха сълзи. Хората се развикаха и станаха смели и нападателни, приятелката ù - някаква гримосана особа се втурна да ù помага, а Манерката стоеше до Философа и той като закован. Отидох до момичето , извиних му се, разбрах, че не е нахапана от нашия Философ , а само я изплашил. Манерката дойде след малко и носеше два сладоледа, поднесе ги на двете момичета и започна да се извинява. Момичето се казваше Евелин и щеше да започва да учи социология. Беше много мила, но и хладна. Прибрахме се с Жоро малко смутени и после ни поде живота. Кога се видим, кога не, но за Философа винаги го питах. След година и половина Жоро се ожени за Евелин, остави ми за спомен и за кадем Константин Философ,защото според него по този начин неговият приятел му е показал, коя е бъдещата му съпруга. След две години вече имаха близнаци – Константин и Кирил. Бяха щастливи и се сещаха със смях за запознанството си.

Само аз все още се ветреех като самотен лист и пусках Философа да играе по алеите, но… самотата май беше моята съпруга…