Нервно приглаждаше брадата си, докато ме слушаше. Аз говорех и говорех през сълзи -  не можех да спра! Сякаш като изрека, цялата мъка, болката ще спре. И сякаш повтарянето на събитията ще заличи спомена, оставен от тях. Не успях да привлека вниманието му нито с разказите за семейството ми, нито с разказите за приятелите ми. Но с тези за любовта успях. Може би защото любовта често е една и съща. Често нанася еднакви рани. Нощта сега започваше, а и аз имах да разкажа много. Всичко започна, когато бях все още малка... и в този момент се опитвам да открия в мен онова дете, което бях тогава. Онова безгрижно момиче, способно да изпитва любов. Къде е то? Питах себе си, питах и него. Но и двамата не го открихме. Уж сърцето тупти по същия начин и гърдите дишат същия въздух. Но не, нищо не е същото. “Хората се променят” – всички сме го чували често. Но аз не вярвам в това. Обстоятелствата се променят, но не и хората. Някъде дълбоко в мен аз още съм детето, усмихващо се ей така - без причина. Обаче проблемът е, че е твърде дълбоко. А колко дълбоко е твоето предишно Аз? Попитах и него същия въпрос. Отново сух безсмислен отговор. Всички обичат да говорят, но не и когато става въпрос за техния живот, за тяхната болка. Но иначе всички обичат да говорят. А защо говорят? Бягат ли от проблемите си като обсъждат и се месят в чуждите? Няма да ги разбера! Няма да разбера и онези, които ми нанесоха толкова болка. Промениха представите ми за най-красивото чувство, което в момента за мен изглежда просто като илюзия, която виждам през призмата на мечтателския си поглед. А аз вече и мечтателството, и романтичната си душа съм ги скрила добре. Когато реалността се изсипе на главата ти с целия си грозен трясък... забравяш за въображаемия свят на свещи и рози. Най-лошото идва обаче, когато изтръгнат от ръцете ти и последното парченце невинност. В този момент се пренасяш в света на възрастите, където определено няма да те посрещнат с топло мляко и кексчета. Реалният живот тепърва започва, трудностите също. А ти вече си видял много... всъщност дори твърде много. Слушателят ми ме потупа по рамото - вече беше съмнало. Без да разменим повече дума, вървяхме по все още сънената улица, а натежалите от спомени глави дори не обръщаха поглед, за да се порадват на красотата на изгрева. Той изчезна пак така незабелязано, както беше дошъл. Но аз не се страхувах - другата вечер щеше отново да е моят слушател, а сълзите в очите му пак щяха ясно да разказват и неговите спомени... без дори да казва дума.