4.05.2013 г., 13:13

Слушателят

653 0 0
2 мин за четене

Нервно приглаждаше брадата си, докато ме слушаше. Аз говорех и говорех през сълзи -  не можех да спра! Сякаш като изрека, цялата мъка, болката ще спре. И сякаш повтарянето на събитията ще заличи спомена, оставен от тях. Не успях да привлека вниманието му нито с разказите за семейството ми, нито с разказите за приятелите ми. Но с тези за любовта успях. Може би защото любовта често е една и съща. Често нанася еднакви рани. Нощта сега започваше, а и аз имах да разкажа много. Всичко започна, когато бях все още малка... и в този момент се опитвам да открия в мен онова дете, което бях тогава. Онова безгрижно момиче, способно да изпитва любов. Къде е то? Питах себе си, питах и него. Но и двамата не го открихме. Уж сърцето тупти по същия начин и гърдите дишат същия въздух. Но не, нищо не е същото. “Хората се променят” – всички сме го чували често. Но аз не вярвам в това. Обстоятелствата се променят, но не и хората. Някъде дълбоко в мен аз още съм детето, усмихващо се ей така - без причина. Обаче проблемът е, че е твърде дълбоко. А колко дълбоко е твоето предишно Аз? Попитах и него същия въпрос. Отново сух безсмислен отговор. Всички обичат да говорят, но не и когато става въпрос за техния живот, за тяхната болка. Но иначе всички обичат да говорят. А защо говорят? Бягат ли от проблемите си като обсъждат и се месят в чуждите? Няма да ги разбера! Няма да разбера и онези, които ми нанесоха толкова болка. Промениха представите ми за най-красивото чувство, което в момента за мен изглежда просто като илюзия, която виждам през призмата на мечтателския си поглед. А аз вече и мечтателството, и романтичната си душа съм ги скрила добре. Когато реалността се изсипе на главата ти с целия си грозен трясък... забравяш за въображаемия свят на свещи и рози. Най-лошото идва обаче, когато изтръгнат от ръцете ти и последното парченце невинност. В този момент се пренасяш в света на възрастите, където определено няма да те посрещнат с топло мляко и кексчета. Реалният живот тепърва започва, трудностите също. А ти вече си видял много... всъщност дори твърде много. Слушателят ми ме потупа по рамото - вече беше съмнало. Без да разменим повече дума, вървяхме по все още сънената улица, а натежалите от спомени глави дори не обръщаха поглед, за да се порадват на красотата на изгрева. Той изчезна пак така незабелязано, както беше дошъл. Но аз не се страхувах - другата вечер щеше отново да е моят слушател, а сълзите в очите му пак щяха ясно да разказват и неговите спомени... без дори да казва дума.

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Теодора Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

Иисуса

Plevel

Иисуса Посветено Момичето беше много особено. Появи се в средата на септември ’98-ма, с две дълги ка...

Хрумна й на шапката

ИнаКалина

Аладин потърка вълшебната лампа: “Третото ми желание е да изпълниш още 1000 мои желания.“ Духът ведн...

Любовен случай

latinka

Строителният работник със специалност плочкаджия Ангел Ангелов Ангелов, наричан Ангел Чушката се влю...

Жената, която не ставаше за нищо (За конкурса)

Katriona

Животът я мачкаше като тесто. Само че тестото става на хляб, а от нея вече нищо не ставаше. Така каз...

Гастрит на нервна почва

marco777

Айше седеше пред кабинета на доктора и потропваше нервно с крак. Месечният ѝ цикъл закъсняваше, а в ...

С нами Бог

Ivita_Mirianova

„Връщане назадъ нѣма!” Ген. Георги Вазов Времето замря в кървавите отблясъци на залеза. Светлините н...