СОФИЙСКИ РОМАН
Глава единадесета
Топла лятна нощ се разтилаше над широкото и равно пловдивско поле. Блестящи звезди мигаха разпръснати по цялото небе. Небето тъмно синьо бе осветено само от лунния сърп и звездите. Сред тях най-силно блестеше Вечерницата, която от време на време се скриваше зад някое бяло облаче, сякаш някой хвърляше на него фин прозрачен воал, а може би Всемирният Рибар хвърляше мрежата си.
Тих ветрец преминаваше през листака на крайречните върби и тополи, и те шумяха като нежна музика на невидима арфистка. Едва доловимите плясъци на реката, един почти невидим прибой, тихо пригласяха на Божествената арфа. Под бледата лунна светлина, стотиците стебла на папура наподобяваха гора от свещи в католическа катедрала.
Трудно забележимата сянка на човешко същество се откъсна от тъмнината на брега и се насочи към пясъчната ивица отделяща реката от царевичака край нивата. Лунната светлина, макар и слаба, очерта фигурата на мъж, носещ тежък товар на ръцете си.
Този мъж беше Еди, с ...