В неделя вечер ми позвъни госпожа Лазариду, моят емигрейшън офицер, както си я наричах за себе си. Беше ми дала адреса  на възрастно семейство за работа в градината им, сега може би да е намерила нова.

- Петро, ще дойдеш ли утре в 19 часа в онова кафе-барче

- С удоволствие, госпожо.

- Не съм госпожа, госпожица съм, за твое сведение - смееше се тя по мобилния - Хайде до понеделник

И  както обикновено правя, 5-10 минути преди уреченото време съм на работа или в кафето.

Оглеждах вяло съседните маси, минувачите навън. До мен  беше дежурното букетче три червени рози с два аспарагуса в целофан, нали така се прави, може в къщи да ядеш хляб и сол, но трябва да си мил и елегантен с жените.

Видях я. Пристъпя наперено, полата й очертаваше стройни яки бедра, кремава блуза и късичко сако. Не е тереадор, защото те не ходят с поли. Косата й завита отново на кок, жена мечта, но отново чужда.

Обичайните възклицания от срещата ни, от скромното букетче цветя, дежурните комплименти.

И преди да поръчаме нещо

- Петро, защо не си взел пари за свършената работа в онова семейство - сериозно попита тя

- Е хайде, нищо работа - сконфузено отговорих

Тя помълча секунда -две, впила в мен елинските си очи

- Знаеш ли, те са във възторг от теб, не можаха да се нахвалят от теб, как старателно и нежно пипаш цветята, колко чевръсто работиш и си знаеш работата. Те ми възложиха да те попитам, можеш ли да отделяш време за работа в градината, поне два пъти месечно, ще ти плащат наведнъж 140 евро на месец. Не ме гледай така, работата из градините няма нищо общо с това, че се срещаме понякога на кафе и приказки. Всеки човек има нужда да общува с някого.

Съгласих се веднага с казаното. Разговорът потръгна за работата, за живота, за удачи, неудачи...

- Вие казахте, че сте госпожица - вметнах ей така - Такава хубава жена, а още госпожица

- Защо се учудваш, а ти семеен ли си

- Не, ама не съм госпожица - засмях се

И двамата прихнахме да се смеем, но никой не ни обърна внимание или да направи забележка. Едва сега забелязах , че всички говорят разпалено, ръкомахат ,подкрепяйки казаното, ами всички бяхме млади хора, какво да стоим начумерени ли, какво от това, че не сме роднина на Онасис.

Доуточнихме се тя да ме търси когато има време. Говорехме си си кратичко по мобилните, пожелания за лека нощ или приятна работа, или тя пусне СМС '' утре в кафето 19 часа ''

Беше ни интересно да сме заедно, дали някой се надява на нещо, или просто запълване на празнотите в денонощието.

                 А дните се търкаляха монотонни. Работа, неангажиращи срещи на кафе и приказки. Не е интересно.

Чаках сутринта  кирия Наталия, обикновено не закъсняваше. Едва, едва се мъкнеше по тротоара.Пресрещнах я.

- Добро утро, госпожо добре ли сте, какво се е случило - попитах 

Тя само ме изгледа, махна с ръка неопределено. Отключи входната врата, влезе в магазина и се отпусна тромаво на стола Гледаше с някакъв тъп поглед. Разтичах се, направих от моето фрапе, лед , сламка, и го поднесох.

Отпи жадно направо от чашата. Не я бях виждал такава. Няма да я притеснявам с въпроси. Така де, всеки има такива мигове. Да не се е случило нещо с Матилда, знаех само че успешно се справя в адвокатската кантора.

- Петро, Пиер,...къде си момчето ми - започна тя вяло - Петро,ще трябва да се разделим, магазинът не върви , някой е направил лоша антиреклама. С Матилда решихме да го отдаваме под наем и всички машини, стока да продам. Приключвам с този бизнес и заминавам за Париж. Матилда има нужда от мен. Не ме разбирай погрешно, ти си млад и добър служител, ще си намериш отново добра работа. Какво мога да направя за теб, момчето ми - говореше тежко, аха да се разплаче.

- Мадам Натали, вие направихте толкова много за мен. Аз съм ви задължен, не искам обещетения, заплата, мога да идвам тук да ви помагам  и да ви давам кураж от добри чувства.

Наистина беше ми съвестно да я оставя сама в тази ситуация, навремето тя ме спаси, защо и аз да не й отвърна със същото. Пари винаги се печелят, но сега тя има нужда  да бъда около нея. Парите идват и си заминават, но остава човешкото  за което да си спомняме един ден.

Продаде машини, инвентар, стока, останаха голи стени и недопитото бурканче нес-кафе и захар. С треперещи  ръце ми подари голям луксозен албум с кожена подвързия за спомен

Изпратих я на летището. Прегърна ме като майка на изпроводяк и се разплака. Галеше нежно лицето ми.

- Едва ли ще се видим някога отново Петро, бъди жив и здрав, и не се  оставяй никога да си самотен...

Почувствах гърлото си пресъхнало.

По уредбата съобщиха за  полета за Париж. Ние вече 3-4 минути стояхме прегърнати, мадам Натали опряла глава на плещите ми, а аз  нежно я галех в захлас.

- Кирия, мадам Натали...време е - промълвих, но не я изпусках от прегръдките си

- Да Петро,... бъди щастлив момчето ми

Помахахме си с ръце и тя се изгуби в човешкия поток. Видях през огромните стъкла самолетът с рев да набира скорост по пистата, плавно се отлепи и пое към Париж.

               Приседнах на едно канапе, чувствах краката си омалели, тежки. Ами ще търся работа, нали казват, че в Атина имало работа за целия китайски народ, но не им давали визи.

Започнах в Информационно обслужване в една от фирмите дето доставях хартия, принтери,  принтерни касети с туннер

Работех старателно и с желание. Най-накрая намерих желаната работа. Шефът не се стърпя и в кабинета си  ми каза -  Чудно, защо си работил като доставчик, а не си споменавал,  че имаш университетско образование, щяхме да те вземем веднага 

- Е времената се измениха, нали сме в ЕС, свободно движение на хора, стока и капитали - отговорих сдържано

Той поклати глава, все едно, така е измениха се времената и пазарът на труда се отвори.

               А с госпожица  Лазариду напредвахме в отношенията си, вече я наричах по име Ана-Мария, обикновено излизахме на разходка неделен ден из Атина или покрай морето, нали беше ми намерила и друга градина, та през събота бях ангажиран и там. Но неделята ни беше достатъчна, или се изкачвахме на хълмчето свети Георги, или Акропола, за кой ли път вече драпахме по тях,после  в някое кафене из Монастираки и времето отишло. Даже се смеейме когато за пръв път се хванахме за ръце из навалицата пред уличните музиканти, дали от страх да не се изгубил из тълпата, защото не знаехме обратния път до вкъщи. Е, беше интересно, но и оттегчително . Здрави, млади хора като нас не излизаха от леглото обладани от любов, а ние се радвахме, че се държим за ръце.

Веднъж минавайки покрай античния театър, видях две двойки да се целуват

- Яяя, Ана-Мария виж целуват се - шеговито казах - Късметлии

- Какво, какво,.. къде - през смях попита

И докато се усети залепих устни в нейните. Изглежда й се услади, помръдна устни, пусна нежно върха на езичето си

- Ами ако бях яла дзнзики с повече чесън - смееше се закачливо

- Така ли, не съм помирисал добре, я да опитам отново

Отново целувка, но по-скоро пак приятелска и на шега. Но ще го отчета като успех.

Ходихме с Фордчето и около морето. Изведнъж слънцето се скри, захладня, задуха вятър и колко му трябва да се образуват вълни, галедахме ги смълчани как яростно се разбиват в скалите пред нас, тук-там пръски отскачаха и го нас.

Поглеждахме се, вероятно си мислихме за бурята в душите ни, но не си го признавахме или да говорим за нея.

- Хладничко е - промълвих-  Хайде да идем в таверничката да пийнем чай или елинико кафе, да се сгреем

Ана-Мария само ме погледна, протегна ръка и хвана моята.Дланта й беше гореща като жарава.

                 И  днес мина, ден като всички останали. Пожелахме си с колегите жени и мъже приятна вечер и всеки с чанта през рамо към къщи. Гледах през прозорците на хола тъмните облаци, поклащащите се лимони и портокали от вятъра.

Ех едно никакво време си мислех, кога ще дойде лятото, ама истинското лято/

Звънът на мобилния ми ме извади от летаргията

- Петро здравей, можеш ли да дойдеш утре след работа в нашето кафене, пак в 19 часа

- Да, госпожице , ще ми бъде особенно приятно - отговорих 

Ана-Мария, все намира време да ми се обади, държи се приятелски, е малко сдържано. Симпатяга, защо не работи по-обикновенна работа, та да мога да се отпусна с нея. Не е странна, просто предпазлива, знаеш ли и там дали не е някакво гнездо на оси и всеки да се пази от другия.

Минах покрай цветарския магазин, дежурните карамфили ме чакат, ами по това време това има.

О, има зюмбюли, къдравки синички, белички, розовки...

Вече бях в кафето с букетчето  зюмбюли, приятно ухаещи на ранна пролет.

Покрай витрината мина Ана-Мария, с разпуснатата коса, с червен дълъг шал, 3/4 палто и черен панталон.

Красавица е, няма какво да си кривя душата, въздъхнах лекичко.

Зарадва се много на букетчето, само дето не ме разцелува. А искаше ли, или ранга й не й позволява., но застоя по-продължително ръката си в моята и ме изгледа с мил поглед на големите си очи...

следва продължение....