Спомените изплуват

Всяка сутрин, докато пиеше кафе, тя имаше навика да отваря и чете електронната поща. Голяма част от служебните писма и материали получаваше по този начин и предпочиташе да ги прегледа преди да отиде на работа.

Един ден се  натъкна съвсем случайно на едно странно писмо. Беше  от типа на тия,  с които ти съобщават, че си участник в някаква  лотария. Но не това й направи впечатление. Докато разсеяно четеше,  видя един адрес, който  я накара да  трепне и да прегледа писмото  отново и отново. Адресът й беше познат. Името бе на неин приятел, който не беше виждала  много отдавна и не бе чувала  нищо за  него. Животът така я беше завъртял, че бе забравила всичко свързано с времето, прекарано  в едно малко градче, където започнаха студентските й години. Закътано в сърцето на Родопа, разказваща митове и легенди за Орфей и Евридика, за Невястата и Кайнадина, то носеше своето очарование и годините, прекарани там, бяха едни от най-хубавите в живота й. А сега този адрес, с това толкова познато име, просто я караше да се връща пак и пак в пощата и се чудеше какво става... когато нахлуха  спомените...

Беше лято, бяха в последната  сесия, когато той се появи. Беше една година преди нея във факултета, но по непонятни за нея причини не беше взел изпита си предишната година. Той  беше висок, русокос с теменужено сини очи,  застанал на прага  на студентската й квартира, за да попита за лекции и учебник. Тя - млада, с дълги кестеняви коси, се усмихваше и той не откъсваше очи от нея. След време вече учеха заедно, както  и заедно се явиха на изпита. Повтаряха наученото и си даваха кураж един на друг, преди да влезнат в изпитната зала, смееха се,  а и вече бяха направили планове къде ще отидат, както  и как  ще прекарат лятото.

За нея това беше краят на следването й и след този последен изпит тя трябваше да се прибере и започне работа. Оставаха им още няколко дни заедно, преди тя да поеме дългия път към дома. Но времето отлетя  неусетно и дойде моментът, в който трябваше да се разделят  и тя с неохота  се качи  в автобуса.

Очите й бяха навлажнени,  гледаше  през прозореца как той пуши, опитвайки  се да скрие тъгата  зад кълбетата дим и си махаха с ръка. Моторът буботеше,  започна да ръмжи все по-равномерно и претъпканият автобус бавно започна да се отдалечава от автогарата. Сълзите й се стичаха по бузите, стискаше кърпичка в ръка, но... това е животът. Срещи, раздели, отново  срещи... Кога ли щяха да се видят пак?! Бяха се разбрали за едно красиво лято, но какво им беше подготвила съдбата – това никой не знаеше.

Автобусът вече набираше скорост и се отдалечаваше от града, когато една кола профуча край него. Тя все още стоеше със зачервени очи, залепена за прозореца, когато усети странно движение и учудването й беше голямо, когато автобусът намали, отби от пътя и спря. „Какво ли става?” – питаше се тя и тогава видя, че всички погледи са обърнати към нея и всички й се усмихваха. Една кола беше спряла автобуса.  Той стоеше по средата на магистралата в очакване да я види.  Чак сега  разбра какво се случва. Избърса сълзите, усмихна се, взе багажа  и тичешком  слезе. Проследиха я  одобрителните погледи на всички. Приближи се към него, хванаха  се за ръце и светът беше техен. Дори  не обърнаха внимание на  отдалечаващия се автобус. Не можеха да се разделят по този начин. Ученето заедно, изпитът, плановете....

Прибирането й щеше да почака.

Прекараха още няколко незабравими  дни заедно в малкото красиво провинциално градче и той я придружи до дома й... Последваха писма, телефонни разговори, но всеки имаше вече своите ангажименти и те постепенно намаляваха, докато накрая съвсем спряха.

Беше минало много време оттогава. Тя беше специалист в своята област, навярно  и той, но, така или иначе, животът не ги срещна повече и всеки пое по своя път.

Но, не щеш ли, в тази прекрасна сутрин тя забеляза неговия мейл-адрес, наред с нейния в това странно писмо.

Какво ли означаваше това? Дали нямаше да се срещнат отново? И дали отново нямаше да се разминат?

Отпи последни глътки кафе и тъкмо се канеше да тръгва, когато се появи на екрана на компютъра съобщение, за ново писмо. Вероятно поредният служебен материал, но можеше да го види и по-късно. Съобщението натрапчиво стоеше и тя се върна, като с досада го отвори и... онемя.

 Писмото беше от него.  

...

Може би са последвали писма, може би и срещи, може би дори и романтични вечери..., а може би не.

Съдбата ни поднася изненади, понякога хубави, понякога лоши, но каква е нашата орисия, както и по какъв път ще поемем  - това никой не знае.

Спомените остават в съзнанието ни и не се знае кога ще излязат на повърхността...

:) Mila