Беше есен. Листата бавно се отронваха и напомняха студ и тъга. Ромолеше тих дъждец по покривите на къщите, а малките улички на селцето бяха безлюдни. Всичко наоколо беше пусто, сякаш никой, никога не беше живял в това село. Единственото оживено място беше кафенето до големият бук, издигащ се точно на центъра. Там беше и баба Недка, бабата на Мила. Преди броени минути си беше взела пенсията и дъждът я свари неподготвена. Тъй като живееше на другият край на селото, а нямаше чадър, тя реши да поседне в кафенето и да изпие един горещ чай, за да се стопли. Баба Недка имаше внучка - красива и снажна като топола. Наричаха я Мила. Тя се открояваше с дълга, тъмно-кестенява коса и ясно изразени сини очи. Кожата й беше бяла като сняг, а душата й - чиста като водата. Мила тъкмо беше навършила 16 и беше в разцвета на красотата си. Всички много я обичаха, а връстниците й често се заглеждаха по нея.
В този момент Мила си стоеше в къщи и мечтаеше. Тя често заставаше до прозореца и се унасяше в сладки ...