Споменът на Мила

28 sept 2006, 1:03

Prosa

1136 0 0

3 мин за четене

Беше есен. Листата бавно се отронваха и напомняха студ и тъга. Ромолеше тих дъждец по покривите на къщите, а малките улички на селцето бяха безлюдни. Всичко наоколо беше пусто, сякаш никой, никога не беше живял в това село. Единственото оживено място беше кафенето до големият бук, издигащ се точно на центъра. Там беше и баба Недка, бабата на Мила. Преди броени минути си беше взела пенсията и дъждът я свари неподготвена. Тъй като живееше на другият край на селото, а нямаше чадър, тя реши да поседне в кафенето и да изпие един горещ чай, за да се стопли. Баба Недка имаше внучка - красива и снажна като топола. Наричаха я Мила. Тя се открояваше с дълга, тъмно-кестенява коса и ясно изразени сини очи. Кожата й беше бяла като сняг, а душата й - чиста като водата. Мила тъкмо беше навършила 16 и беше в разцвета на красотата си. Всички много я обичаха, а връстниците й често се заглеждаха по нея.
В този момент Мила си стоеше в къщи и мечтаеше. Тя често заставаше до прозореца и се унасяше в сладки мисли - дали не беше влюбена? Можеше да прекарва така с часове, стига никой да не я смущава... Дъждът продължаваше да вали и да прави големи локви по насрещтната улица. Безброй капчици падаха по вече мократа земя, и погледът на Мила се замрежваше. Капките продължаваха да чукат по асфалта, и гледайки ги, момичето започна да се унася. Накрая то потъна в дълбок сън...
Баба Недка все още стоеше заклещена в кафенето, а дъждът все така си ромолеше... вече с часове! Жената се бе заприказвала с някаква приятелка и не усети кога мина времето. Наближаваше 6 следобяд, а дъждът май нямаше намерение да спира. Чудно как щеше да се прибере баба Недка тази вечер? Може би щеше да пренощува в кафето или пък да се подслони при приятелката си, която живееше съвсем наблизо.
Навън стана тъмно. Мила се събуди от звъненето на телефона - беше баба й. Предупреди я, че ще остане да спи в приятелка. Веднага щом затвори телефона, Мила погледна през прозореца - навън беше тъмно като в рог. Отдавна не бе оставала сама в къщи. Тя направи няколко крачки към шкафа, който седеше отсреща и извади някаква тетрадка - очевидно в нея вписваше живота си. Отвори я, след това я разлисти и започна да пише... Описваше някого... очите й сияеха като звезди, грейнали в ясната нощ. Ръцете й трепереха и си личеше вълнението, изписано по лицето й... Вероятно беше влюбена. Росен, да тя умираше отново да види лицето му - но уви това повече никога нямаше да стане. Спомени нахлуха в мислите й... по всичко личеше, че нощта ще е дълга. Тя си припомни първата им среща: Беше ясен и топъл ден,слънцето силно печеше, а градината беше пълна с играещи деца. Беше началото на лятната ваканция. Мила и още 2-3 нейни приятелки бяха приседнали на една пейка близо до чешмичката в малкото паркче и обсъждаха оживено някаква тема. Насреща се зададе някакво момче. Беше доста по-високо от Мила, имаше симпатичен поглед и светла, рижава коса. То се запъти право към момичетата и поздрави едното от тях, оказа се че са братовчеди. Мила остана много изненадана, но въпреки всичко запази спокойствие... наистина момчето много й допадна. Росен също не остана безразличен към нея. От този ден нататък, те прекарваха всеки ден заедно, до края на ваканцията. Момчето беше дошло тук за през лятото. Живееше в града с родителите си и за 1-ви път си идваше на село... Мила и Росен станаха много близки, допълваха се чрез всяко едно свое действие... Обикнаха се. И Мила се страхуваше точно от това, защото знаеше, че нямат бъдеще... Росен щеше да си отиде в края на лятото и не се знаеше дали отново някога ще се върне. Но въпреки всичко тя го обичаше, и той нея - също. Радваха се на моментите, в които бяха заедно... Мила си спомни как вечер се измъкваше тайно от баба си и дълго стояха с Росен на същата онази пейка, на която се бяха видели за 1-ви път... Припомни си целувките му... Ах колко й липсваха тези дни... Колко й липсваше Росен. Дали и с него беше така?Дали и той жадуваше да види Мила? Две горещи сълзи паднаха върху тетрадката на Мила... Тя си спомни раздялата - безпощадната раздяла, която я разкъсваше. Тихичко затвори тетрадката и я върна на мястото й. Мъката беше обзела сърцето й. Сълзите покриваха красивото й лице. Минаваше 2 след полунощ. Мила пристъпи към прозореца, дъждът бе престанал да вали, но небето все още беше облачно - както беше облачна и душата й. Тя седна тихо до прозореца... отново потъна в мисли, знаеше, че никога няма да го види отново. Сърцето й крещеше... унесе се... дано поне в съня си да е с него.

Свързани произведения

Comentarios

Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.