„Справедливостта” на Бога

 Тая сутрин денят бе наистина хубав, въпреки че беше малко хладничко. Слънцето леко напичаше, а птичките бързо летяха на всички посоки. Личеше си, че идва пролетта.

 Такива сутрини се харесваха най-много на Иван – нито много студени, но нито и много топли. „По средата винаги е най-добре” – често казваше той.

 Иван бе странна личност – много по-различна от останалите хора. Ако даден човек запита други трима души, които добре познават Иван, въпреки че той бе сравнително нов в селото, двама ще отговорят, че той е една издънка, която знае само да пуши по две кутии цигари на ден и да се напива до козирката. Ала третият би отговорил, че мъжът е истинско олицетворение на доброто, успял да прогледне в тъмата на живота и че дори билет към Рая ще е малко за човек като Иван. Именно този трети човек, щеше да бъде най-прав относно личността на мъжа.

 Та в тази прекрасна утрин Иван вървеше бавно и монотонно през гробището на селото си, като в ръце носеше букет красиви бели рози и често се спираше и заглеждаше в различните надгробни плочи. Колкото повече гледаше, толкова повече се учудваше, с колко бе нараснал броят им през последните няколко години. Селото бе малко, старите бяха повече от младите, а и вторите се изнасяха от тази пустош, защото тук нямаше бъдеще. Най-вероятно в следващите няколко десетки години това село наистина щеше да стане пустош в буквалния смисъл на думата.

 Но сега нямаше време да мисли за такива негативни неща. Имаше работа, а и трябваше днес, по традиция, да посети гроба на майка си, която преди цели три (да, времето наистина лети бързо)  години бе починала от инфаркт. Заради това той се отплесна от мислите си и отиде до нейната надгробна плоча. Там положи букета и се загледа в квадратния камък пред него, на който пишеше нейното име, а над него беше изобразен кръст. В този момент го обляха стари спомени, щастливи спомени за онова детство, когато времената бяха по-щастливи от сега.

 От мислите му го измъкна някакъв шум, подобен на говорене. Той идваше от ляво и Иван се обърна да види. На около десетина метра от него пред друг гроб бе коленичил стар мъж и бе скръстил ръце, явно молейки се. Иван го виждаше всяка сутрин да идва към гробището, когато той отиваше на работа. Сега любопитството го налегна и той не можа да се сдържи и отиде до стареца, като се спря зад него и се заслуша в молитвата му. Старият мъж се молеше, явно за хората в гроба пред него, дано да са на по-добро място и дано Господ да ги закриля в Отвъдното.

 Щом като приключи, старецът се изправи и се обърна, за да си ходи. Стресна се, като видя неподвижно стоящия зад него Иван, втренчил очите си в него.

-         Стресна ме, момко - проговори старчето – Какво правиш тук? Защо си застанал така тихо зад мен?

-         От доста време те виждам как всеки ден идваш насам, старче. Просто ми стана интересно и реших да дойда да видя защо го правиш толкова често - отговори му Иван без да сваля очите си от него.

-         А, това ли? Просто идвам да се моля за сина си, за жена му и внучката ми.

-         Това е доста странно. Как така и тримата са тук? Какво се е случило с тях?

 Лицето на стария мъж изведнъж посърна и той сведе очите си към земята, които веднага се изпълниха с мъка и тъга.

-         Едва ли ти се слушат тъжните истории на един изкуфял старец – тихо, едва доловимо прошепна той.

-         Вярно е, че бързам, но все ще намеря време да изслушам историята на „един изкуфял старец” – отговори му Иван – Хайде, разказвай! Ще те изслушам.

 След това той седна по турски на земята и се загледа в лицето на стареца. Другият се повъртя малко и след като размисли, и той седна до Иван. Явно беше готов да разказва.

-         Случи се преди доста години. Синът ми и невестата му си отидоха при катастрофа, докато си идваха, след като жена ми почина. Тя си отиде през януари и тогава пътищата са опасни, а те бързали, гумите поднесли, спирачките отказали и те се блъснали в едно дърво на пътя. Загинали на място.

-         Значи е имало три погребения, вместо едно, а? – тежко въздъхна Иван.

-         Да, беше голяма трагедия – на свой ред и старецът въздъхна, но много по-тежко от събеседника си.

-         Ами какво е станало с внучката ти?

-         Когато родителите ù починаха, тя бе при нас и оцеля. Нели отрасна при мен. Често идвахме тук и да се молим за родителите ù и жена ми. Тя бе умна, красива, скромна и много послушна. Първоначално плачеше за смъртта на майка ù и баща ù, но с времето свикна. Мечтата ù беше да стане хирург и да спасява хората. Учеше усилено и бе отличничка. Преди пет години влезе в университет, приеха я от раз. И там бе отлична и винаги си взимаше изпитите. Ала по едно време се разболя, отслабна и залиня. Посъветвах я да иде на лекар и тя ме послуша. Оказа се, че е болна от туберкулоза. Не успяха да я спасят и милата си отиде млада и зелена. Издъхна пред очите ми в болницата – при тези думи очите на стареца се напълниха със сълзи и те закапаха като дъжд по земята.

 Иван стоеше и мълчеше. Историята на стареца бе наистина потресаваща. В този миг вътре в душата му сякаш избухна бомба, отново се изпълни с гняв към Господ, който уж закрилял своите чеда.

-         И оттогава всеки ден идваш да се молиш за тях четиримата, а? – попита и се изправи Иван.

-         Да, идвам да се моля Бог да ги закриля там, където са – отговори му старецът и избърса сълзите си.

 Внезапно Иван се наведе и сложи ръка върху рамото на събеседника си, като го изгледа със съжаление.

-         Знаеш ли, ти постъпваш глупаво, старче – някак си със съжаление го каза това.

-         Защо? Какво толкова правя? – старецът недоумяваше какво има предвид младият мъж.

-         Ти се молиш на някого, който е взел всичко ценно в живота ти?! Какъв е смисълът да се молиш на Господ, щом като той е взел цялото ти семейство, старче?

-         Какво искаш да кажеш?! Как няма да му се моля?! Та той е този, който ни пази от всичко лошо. Не бива...

-         Това са небивалици, старче, небивалици! – ядно заговори Иван – Често чувам, че Бог бил справедлив и закрилял всички, както и ти ми казваш? Къде е тази справедливост, а? Нима е в смъртта на жена ти, сина ти, на снаха ти или пък на внучката ти?! Бог го няма, а дори и да го имаше – „справедливостта” му е една измама, старче. Защо се молиш на някой, който те е накарал да страдаш толкова? Ти сега плачеш за внучка ти, която си е отишла толкова млада, невидяла още живота, нали? Къде е тук Господ, който уж ви пази? Къде е?

-         Но... но... – старецът явно нямаше с какво да парира думите на Иван.

След това младият мъж се изправи и без да каже дума си тръгна, като по едно време се спря и без да се обръща добави:

-         Ако Бог наистина го има, то тогава образът на Дявола със сигурност е един костюм от гардероба му, старче.

 След тези си думи той вече си тръгна окончателно, като историята на този старец остана в съзнанието му цял живот, додето и той не легна в тази студена земя.