Поради чести премествания от адрес на адрес и смяна на квартири, реших, че трябва да се освободя от някои вещи, които вече не ми харесват или не ми трябват. Вещи, чиято стойност не е от значение. Попаднах на средно голям кашон пълен с компакт дискове. Започнах да преглеждам един по един по заглавията. Тези, които имаха важна информация отделих на страна, за да ги прегледам по обстойно, когато имам повече време. Плана ми беше такъв, че ако в някой CD диск има важна информация или скъп спомен да ги прехвърля  на информацията в лаптопа. След това да ги преподредя, преименувам и прегрупирам по години, местност, приятелства, ситуации и други спомени.  Следващата стъпка щеше да е да прехвърля старателно пречистена и синтезирана информация със скъпи, незабравими спомени, във втория ми външен хард диск. Попаднах на диск, който бе надписан със секретния ми език, който наподобява египетски йероглифи. Загледах се. Бавно си спомнях какво значи всеки един нарисуван символ. Леле! Сърцето ми се разтуптя. Грабнах го бързо и внимателно го почистих. Отворих лаптопа си и го пуснах. Шок и ужас покри лицето ми. Снимки, видео клипове, текстове със сърцераздирателни стихове, разкази и романи и две изключително разхвърлени папки с музика. Настаних се удобно и започнах да разглеждам снимките на човек, които поразително много приличаше на мен. Външно сякаш виждах себе си, но вътрешно нямахме нищо общо. Познавам се. Това, което виждах, не бях аз! Не и сега. Но човека от снимките беше щастлив човек, див и младо-малък. Така изглеждаше. Из купищата срамно изглеждащи селфита се намираха и снимки, които изобразяваха чести сцени на групи „гъзари“ , които смело и безотговорно ползваха сериозна употреба на прекомерни количества евтин алкохол, без мярка. Изглеждаха неконтролируеми, необуздани младежи.  Спомен пробяга в съзнанието ми, като мълния, която разсича небето за секунди – Протагонистът на тази история, цяла седмица в училище събираше пари от закуски, за да има повечко за петък вечер, когато излязат на дискотека с бандата. Не можеше да си позволи да има по-малко от другите. Напротив. Трябваше да има в излишък. Да може да купи едно и за другарчето си по чашка, ако се наложи.
Стоях вторачен в екрана на лаптопа и премествах снимките. Не вярвах на очите си. Някой ме караха да прикрия лицето си или да се изчервя от себе си. Боже, какво поведение! Господар съм и съм роб. Цар, но какво говоря - божество! Пред очите ми се откриваха снимки, които събуждаха в мен чувство за вина… Появи се чувство на носталгия към отминалите дни, към отдавна забравените лица, които са оформили миналото ми. Лица, които са ми повлияли и са ме научили на добро и зло, на приятелства и предателства, на любов и омраза – на справедливост. Лица, които са спомогнали за изграждането на бъдещето ми Аз. Какво ли правят сега? Къде ли са? Как ли живеят? Добре ли са? Щастливи ли са? Какви ли вътрешни битки водят! С какви ли вятърни мелници се борят?
Отворих папка, която бе наименувана с нечленоразделни букви. Дъха ми спря. Устата ми пресъхна.  Картини и емоции запрескачаха като луди в съзнанието ми. Сякаш се върнах на мястото. Нямаше никаква разлика. Сякаш преживявах всичко отново. Сякаш бях отново там, а не взрян и седящ пред лаптопа. Скоростта на връщащите се, като природна буря, спомени и емоции ме накараха да стана и да се разходя из стаята. Да си поема глътка свеж въздух през терасата. Върнах се и прав погледнах към екрана. Всичко бе там. Стопирани. Напомнящи за себе си заредени с мисли. Въртящи се в главата ми като, както пералнята върти дрехите.  Силата на чувствата ми ме накараха да затворя очи. Въздъхнах тежко и отворих леко през пръсти очи. Закрих ги, защото психиката нямаше да ми позволи да остана цял от връхлитащите ме спомени за жестоко предателство, което щеше да се случи часове по-късно, след направената снимка. Момент, който е запечатан като щастливо събитие, но завинаги ще бъде омърсено с последвалата мъка и болка. Не успях да взема решение дали да изтрия тази папка или да я оставя. Затворих снимките и отворих папка „клипове“. Какво ли ще срещна тук. Кого ли?!  Виждах клипчета, които ме караха да се усмихна. Признавам, изненадах се от нивото на общуване. Все пак съм останал с впечатлението за себе си, че съм бил по-умен от сегашните деца. Че съм бил по-зрял за възрастта си, че дори съм бил по-зрял от много по-големи от мен. Смятах, че съм бил специален, различен… Тотална заблуда! Нищо подобно. Каква самонадеяност. Ха! Пълен резил. Помислих си: „ако ги видят чужденците, какво ли ще си помислят за целия български народ!?“  Стига. Достатъчно! Отворих папка  „мое творчество“ – текстове. Зачетох скъпоценните си произведения. Имаше идеи, които съм започнал да пиша, но съм стигнал до задънена улица и съм ги оставил, с идеята като ме посети музата отново, да ги довърша. Никога не стана това! Никога не си довърших разказ, които е спрял да ме вдъхновява. Често пишех история от случваща ми се емоция, и ако тя се промени, по една или друга причина, вече не ме вълнуваше и спирах да пиша конкретната история. Тук – там имах попадения или само страхотни хрумки,  но повечето… Повечето бяха „приказно-чудесни“. Казвали са ми, че пиша добре, завладяващо. Имал съм самочувствието, забележете, да давам златните си творения на други хора! Любопитно, колко голяма куртоазия имало кодирано в хората. В първичността ни е, за да не обидим някого, като кажем,  че не струва, а това е истината, да замажем очите му с „много добре пишеш, браво!“. Тук си припомням думите на близки приятели, англичани, които ми обясниха, че когато казвали на някого, че говори много добре английски, това значи всъщност, че  човека говори сравнително НЕразбираемо. Махнах с ръка и излязох и от тази папка. Разочарован съм от себе си. До сега съм вярвал, че от мен извира талант. Че не мога да го удържа – пиша, пея, танцувам… по-късно завърших актьорско, а сега се опитвам и театрална режисура да завърша… искам и кино режисура да уча. Искам да знам как се пиша сценарии, щото си мисля, че мога да пиша истории… Чакай. Какво?! Бре, че амбициозен. Хм… Какво научих за себе си от миналото си? Да! Трябва да преосмисля какви таланти имам…
Да се върнем на диска. Извадих диска и го захвърлих на страна. Колко противоречиви мисли ми довя. Реших, че ми е дошло в повече всичко това и трябва да си почина. Да забравя какво съм преживял.
Седмица, може би две по-късно, погледа ми се спря на същия този диск. Изпуфтях. Премлясках сухо и недоверчиво посегнах към него. Взех го. Пуснах го отново.Станах, завъртях се като пумпал няколко пъти около себе си и бързо затворих отворения прозорец на лаптопа. Реших, че ми е прекалено хубаво в момента, за да се замесвам пак с „отровите“, които носи този мрачен диск в себе си. Сега, след не знам колко време му дойде времето. Трябваше да се изправя срещу това и да се приключва.  Отворих папка „Музика“ Папки до папки. Папки, в папки, в папки… Стоя озадачен и слушам една от хилядите папки и песните ме връщат отново години назад. За пореден път ми връщат емоции - спомени за хора и ситуации, за невъзвратимите първи тръпки в любовта. Хаотични реакции. Стремежи. Бурни преживявания. Припомнят ми за моменти, в които съм стоял пред бял лист хартия и с химикал в ръка, опитващ се да предам чувствата си върху "измислени" герои и ситуации. Моменти, в които поради липса на кураж да направя нещо или поради незнание какво решение да взема, пиша истории за човек, чиято връзка с действителни лица и събития, както се досещате, е абсолютно, тотално, напълно случайна. Защо ли? Какво съм искал да постигна с това! Правех това като душевна терапия. Като психическо освобождаване. С цел, пишейки конкретна история, да открия изход от собствените си задънени ситуации. Ако обаче, после  оплескам нещо, да кажа: "четох една история за това" и там те така направиха! Явно са грешали, не са били прави!
Музиката, която слушах в онези години ми въздейства изключително мотивиращо. Някак ме върна към корените. Преобърна ме с главата на долу и изсипа навън всичко генетично. Уж бях изтрил всичко от листа на себе си, което вече не ми „подхожда“, но химикал с гумичка трие ли се?

Извод: Творчеството винаги ми е било като терапия за душата и съзнанието ми. Винаги ме е изваждало от трудности. Коректив за мен самия. Винаги намирах утеха чрез творчеството. Винаги се опитвах да вляза в „чужда кожа“, за да реша собствен проблем. Винаги съпреживявах собствените си тревоги, проектирайки ги върху другиго. Превъплъщавах се в себе си. Отделях себе си, мислите си и гостоприемно посрещах друго АЗ, което да играе МЕН. А аз стоях отстрани и наблюдавах, анализирах. Търсех. Опознавах! Откривах скрити тайни.  Заключих  всичко, което не ми хареса, а развих всичко, което сметнах за свои плюсове. Поставяйки друг на командното табло в главата си и записвайки мислите и преживяванията му, изразявах себе си! Израствах. Имам тази странна способност. Все още! Дано не е шизофрения.  Странно е усещането да намериш един друг Ицо. Забравен. В кашонче с дискове. В диск надписан с кодиран свой език - „йероглифи“. Реалността днес и реалността в миналото се събират в едно. Чувството е добро. Доволен съм. Брех! Живея ползотворно. Точка.