СРЕЩАТА

СРЕЩАТА

   С нея се срещнахме случайно. В очите ù се четеше тъга. Напираха сълзи. Седна до мен и си поръча кафе. Погледнах я. Тръпка на болка пролази в гърдите ми. Минута мълчание и изведнъж нещо се отприщи в нея. Сълзите сами потекоха от очите ù. Навярно в мое лице беше срещнала приятел, на който можеше да сподели. Не бях сгрешила. Изведнъж тя започна така.
    "Когато го срещнах, допивах кафето си в бистрото. Той се приближи до мен. Дъхаше на алкохол. Заговори ме, въпреки че исках да го отблъсна.
- Знаеш ли, много ми харесваш?
   "Пак с обичайните фрази, с които някой иска да те свали - помислих си."
- Е, и? Може би любов от пръв поглед? - отговорих аз.
- Ей, маце. Аз не съм от тук. Дойдох по работа. Бизнес дела.
    "Какво ме интересува откъде е и за какво е дошъл!"
- И как, бързаш ли?
- Да - отговорих аз. Отивам на работа.
    Тогава работех в един магазин за мебелен обков.
- Да те закарам? - продължи той.
    Погледнах го. "И отгоре на всичко нахален. Предлага, без да мисли дали искам." Станах и тръгнах.
    Бях забравила за случката. Но на другия ден пак се засякохме. Той отивал на работа. Бил военен. Отбил се за бързо да си пийне кафенце.

   От тогава дните се занизаха един след друг. Докато един ден се връщах от дъщеря си и бързах да се прибера вкъщи. Някой викна зад гърба ми.
- Ей, маце, не ме ли позна?
   Стреснах се и се обърнах. Беше той. Наблизо имаше ресторант.
- Не искаш ли да влезем, да се почерпим?
    Замислих се. "Виж го тоя, колко е нахален! Какво маце съм! " Но някаква вътрешна сила ме подтикна и гласът сам излезе от гърдите ми. Бях дълги години сама. Съпругът ми си отиде завинаги от белия свят. Дали пък да не опитам!
- Добре, ама за бързо - отговорих аз.
    Влязохме в ресторанта. Пееше Сашо Роман. Седнахме и той си поръча голяма, а на мен малка водка.  Пиех бавно на глътки, а той поръчваше една след друга. В един момент главата му тупна върху масата.  След малко се надигна и викна:
- Саше, братле,  ела тук! Изпей една!
    Оркестърът приближи и Сашо започна да пее.
- С това те поздравявам, маце! Да помниш бат си Данчо.
   Когато Сашо спря да пее, той пъхна десетачка в ръката му и рече:
- Туй е за теб, Сашкин. Да си жив и здрав, се така да си!
    Наближаваше полунощ. Не можех повече да стоя. Не бях закъснявала толкова.
- Хайде да се тръгваме! - подканих го аз.
   Той извика келнерката и плати. Тръгнахме. Излязохме от ресторанта и  зафъфли с пиянския си глас:
- Хайде, Маце, да си ходим у нас!
   Погледнах го. Никак не ми беше приятно и отсякох.
- Никъде няма да ходя. Отивам си.
- Тогава ще ти хвана такси - прекъсна ме той.
- Няма нужда! Ще си отида сама.
    Обърнах гръб и си тръгнах.
    Бях забравила за случката. Но един ден наново се срещнахме в бистрото. Като ме видя, седна до мен и ме заговори.
- Хайде с нас на Пампорово! Със синовете отиваме. Пламен работи в една  кабелна телевизия и ще имат представяне на новата програма.
    Не разбрах как, но се съгласих. Толкова време не бях ходила никъде. Излязох и  забързах към къщи, за да се приготвя. Върнах се. Той ме чакаше в колата с  Тинко и Пламен. Запозна ме набързо с тях. Качих се и тръгнахме. Тинко караше колата. Беше шести август. Паметната дата, когато водите на Чай бяха прехвърлили коритото и влачеха след себе си корени и трупове на дървета. Чуваше се страшно бучене. Атмосферата стана тягостна. Пътуването трудно, а на всичко отгоре колата удари на камък и за малко да отскочи от пътя. Стопирахме.  Наоколо нямаше жива душа.  Това явно беше краят на нашето пътуване.
- Ами сега? -  рече Данчо.
- Да се обадим на пътна помощ - предложих аз.
    Звъняхме, звъняхме, но никой не отговаряше. Останахме сами, сред бучащите води на Чая. Изгубихме всякаква надежда, че ще тръгнем. Но след всяко нещастие идва и радост. Чу се бучене. Приближаваше кола. Идваше откъм Асеновград. Шофьорът спря и се показа от прозореца

 - Какво става, колега? - попита той.
- Ей, на, закъсахме - отговори Данчо. Колата удари на камък и не можем да тръгнем.
- Имам въже. Да я прекачим към моята и ще стигнем до Хвойна. А после, лесна работа.

   Закачиха въжето за двете коли и тръгнахме. Така стигнахме до Хвойна. Но там ни чакаше голяма изненада. Върволица от коли, автобуси и хора. Пътят до Пампорово беше непроходим. Тръгнахме да търсим монтьор, за да поправи колата ни. Беше празничен ден и с големи трудности го намерихме. Обеща ни, че до вечерта ще бъде готова. Бяхме доволни, че все пак щеше да стане. Запътихме се към близкото ресторантче на селото и обядвахме. Престоят ни в Хвойна беше тягостен. Чакахме до вечерта. Отидохме да си вземем колата. Обявиха, че пътят към Асеновград е вече проходим. Потеглихме за Пловдив. В Нареченски бани спряхме да си похапнем..
- Маце - обърна се Данчо към мен. Хайде да останем да преспим тук! Има хотели и квартири.
- Не, не искам - отвърнах аз. Хайде да си тръгваме!
Поотдъхнахме си малко и тръгнахме. Прибрахме се съсипани от уморителното и стресиращо пътуване.
- А сега, хайде да отидем вкъщи! - подкани Данчо.
    Всичко започна от този ден. Животът ми се промени до неузнаваемост. Вече не съм онази усмихната, лъчезарна и приветлива. Тъга запълни душата ми. Данчо не беше човекът, който си представях, че ще срещна. Той беше студен, вечно намръщен, който обичаше да слушат само неговото мнение. Изключително агресивен и експанзивен. Липсваше му нежността, за която си мечтаех. Веднъж дори ми подхвърли:
- Аз не обичам да прегръщам. Но ти не се сърди!
    Дните минаваха. На мен ми липсва нежността и милувките. Забравих това чувство. Живеем непрекъснато в резерв. Не мога да разбера откъде идва тази агресия в него! Искам да сме заедно, но нещата някак си не вървят. Не мога да разбера има ли чувства към мен, след като винаги се държи така агресивно! Това ме измъчва,  но нямам сили.   Тежко ми е да живея с него. Не знам вече какво изпитвам. Може би не е любов, но някакво особено чувство, което ме задържа при него. Това е. Извини ме, че те натоварих със себе си. Но трябваше да го споделя с някого.

 - Не се тревожи, мила. Всичко се случва. Всеки има своята съдба. Така и ти. Но извини ме. Трябва да тръгвам.

   Платих си кафето и излязох.
Аз се извиних, платих кафето и си тръгнах.