Среща

   Любовта ѝ приличаше на приливи и отливи – понякога страстна и невероятна, понякога затихваща и привидно спокойна на повърхността, но в душата ѝ винаги тлееше буря от чувства и емоции. Може би Съдбата бе закъсняла да ги срещне отново или по-точно беше ги срещнала с други хора – неподходящите.

   На времето никой от тях не посмя да направи първата крачка и така тръгнаха в различни посоки – семейства, деца, а някъде дълбоко в душата продължаваше да съществува онази страст – неизживяна и огнена. Ана пътуваше към родния си град със смесени чувства на тъга и радост. Много от близките си беше загубила и макар да изпитваше болка от това, че ще ги свърже със старите си спомени, тя силно желаеше да се потопи в онази провинциална атмосфера, която можеше да ѝ донесе и мигове на истинска радост. Колата се движеше безшумно по магистралата и Ана се наслаждаваше на пробягващите картини, шофирането винаги ѝ действаше успокоително и приятно.

   Ето вече се появиха първите къщи на родното градче. Скоро влезна и в нейната улица и спря до къщата си, къща в която не живееше никой, но със сестра си я държаха по емоционални съображения и всяка от тях идваше тук по няколко пъти в годината. Ана угаси колата, взе пътната чанта и се отправи към вратата. Тревата в градината беше избуяла и тя си помисли, че трябва да направи нещо по въпроса.

   Два дена минаха неусетно в привеждане в ред на градинката и преподреждане на всичко вкъщи. В същото време работеше и по един проект, а това ѝ отнемаше допълнително време. Не се беше обаждала на никого от приятелите тук, искаше да е сама, да се разхожда дълго необезпокоявана в градчето, да поеме от атмосферата на родното място.

   Облече се спортно и излезе навън. В началото на лятото всичко е много красиво – зеленина, цветя и слънце, което слагаше своята усмивка по лицата на хората. Неусетно стигна до неговия дом, домът на Владо. Тя погледна и реши бързо да отмине. Имаше толкова други улички и толкова други красиви места в града, тъкмо тук ли трябваше да мине, решително зави по съседната улица, когато неочаквано едва не се сблъска с него. „От Съдбата не можеш да избягаш“ – помисли Ана и му подаде ръка. Няколко минути двамата се гледаха втренчено, навярно искаха да открият, че са се променили и от предишните чувства не е останало нищо, освен неясна и неопределена тъга.  

   –От кога си тук? – привидно спокойно попита той.

   –От два дена – простичко отговори тя и замлъкна.

   –Да пием кафе, ако не бързаш?

   Ана кимна, тя имаше цялото време на света, когато нещо се отнасяше до него. Тръгнаха един до друг, а при влизане в кафенето рамената им се докоснаха и Ана изтръпна – защо прие поканата, не трябваше, но някаква непреодолима сила я влечеше към него. Той носеше името на любимия ѝ певец Владо Калембер. На времето и двамата обичаха да слушат състава „Сребърни крила“ и неговия солист Владо. Може би точно това ги беше сближило.

   Отпиха от кафето и разговорът тръгна от незначителни теми, после заговориха за семействата, децата и какво ли не друго. Не липсваха и любопитни, които хвърляха погледи към тях. За нея не беше проблем, едва ли някой я помнеше, но него го познаваха много хора и тя го покани в дома си. Така щяха да разговарят необезпокоявани.

   Владо прие поканата и двамата излязоха от заведението.

   В дома ѝ беше уютно, само за два дена Ана бе променила обстановката и в стаята се усещаше живот, който тя несъзнателно бе донесла с идването си.

   –Ти си същата – Владо се усмихваше и не откъсваше очи от нея.

   Не, не беше същата, тя много добре знаеше това. И той не беше същият, но не искаше да си го признае. Въпреки скъпата козметика, времето беше сложило своя отпечатък върху лицето ѝ, но чувствата ѝ не се бяха променили. Всичко беше както тогава – преди двадесет години. Не трябваше да го кани в дома си, усещаше онова странно вълнение, с което през всичките изминали години мислеше за него, въпреки съпруга и децата  си.

     –Толкова много ми липсваше, че…

    Владо не завърши изречението.Той я прегърна и целият свят престана да съществува… Сякаш никога не се бяха разделяли. Чувствата се оказаха неподвластни на времето. Действителността придоби други измерения. Как щеше да продължи всичко това? Никой от тях не знаеше. А най-трудното тепърва предстоеше и само времето щеше да реши.

                                                                                                         Мария Мустакерска