Отвън сградата се различаваше от останалите селски къщи. Орнаментите и високият четири метра таван на приземният етаж говореха за минало величие и по-особеното положение на притежателите ѝ сред останалите съселяни. Не, че другите къщи в планинското селце бяха малки или схлупени. Напротив, всичките имаха собствен облик и носеха гордите характери на едновремешните им обитатели, без да са излишно нагиздени или прекалено помпозни.  Тесните калдъръмени улички се виеха по склона между тях, обрамчени от каменни тротоари, придаващи известен градски облик на селцето. Някогашните му обитатели, предимно занаятчии и дребни търговци бяха оставили своя горд отпечатък на това място и човек може да познае по изгледа на домовете им дали са били ковачи, сарачи, тъкачи, търговци или са упражнявали някое друго занятие с което са прехранвали големите си родове.

Днес всички те отдавна са измрели, а призрачните домове обитават неколцина жилави бабички и бай Нето. Именно за тоя старец и как ме обръсна, ще ви разкажа сега. Но нека първо се върнем на къщата му на малкия площад. Първото, което се набива на очи е патиниралата медна табела „БРѪСНАРНИЦА“, закачена  над сводестата врата, обрамчена от две тежки колони и масивен каменен атик, достойни повече за някоя стара софийска кооперация, нежели за селска къща. Знака „Ѫ“ ми се наби в очите.  Той говореше недвусмислено за времето, когато е отворена бръснарницата, преди последната езикова реформа от 45-та година, когато тоя знак е бил обявен за буржоазна отживелица и излишен елитаризъм.  Вътре ме посреща неочаквана подреденост и чистота. Памучните пешкири, макар и захабени, са изпрани, сгънати прилежно и очакват някой да запали парната печка и да ги загрее. Вляво срещу огромно, обрамчено с потъмняла бронзова рамка огледало, стои стар масивен бръснарски стол с подлакътници и облегалка за главата. На спретната масичка, до малко умивалниче е постлан бял пешкир, на който са  наредени бръснарски четки, канчета за пяна, няколко бръснача „Солинген“ и всякакви други бръснарски принадлежности. На рафт до огледалото от ляво може да се види малко кашонче с наредени като патрони заострени бръснарски сапуни. На кашончето, макар и потъмнял все още се чете марката „VETUVER savon du midi”, най-качественият френски сапун за бръснене. Сега не може да се намери вече никъде.  От дясно до огледалото на стената виси широк бръснарски каиш от груба свинска кожа с изшлайфана от бръсначите повърхност. 

Срещу тях, на другата стена на бръснарницата, до споменатата парна печка, се мъдреше величествен буков шкаф с десетки малки чекмеджета и стъклени витрини. По гладките букови повърхности се виждат хиляди малки дупчици от мушик. До него над огромен чугунен умивалник се мъдреше потъмнял бронзов кран за вода. Студена вода. В началото на двадесети век, за да имаш топла вода е трябвало да си я стоплиш в чайник на печката.  Централната топлофикация е била позната само в най-скъпите софийски кооперации, често се е повреждала и на практика е била непозната. Но и тук бръснарницата  ни учудваше със своя малък бойлер, който дори бе зареден с дърва и готов за палене. Като изключим висящите паяжини от високия, потъмнял от времето таван, цялата вътрешна обстановка те подканяше да си поръчаш едно свежо и приятно бръснене. Остава да опиша насрещната стена, на която между един стар и изтърбушен кожен диван и малка салонна масичка с два стола, се мъдреше вратата към вътрешността на къщата.

От тая врата излезе едно човече, което въпреки своите деветдесет и две години все още се пъчеше със своята бяла престилка, бакенбарди и мустачки, стил Франц Йозеф. Това беше споменатия вече Бай Нето, ветеран от Първата и Втората световни войни, когато бе загубил слуха си. Бръснарят бе успял да намери щастието си в малкото, но достолепно планинско селце, намиращо се на проход между двете равнинни части на България. Селото, някогашен занаятчийски и търговски център, му се бе отблагодарило и го бе дарило с уважението и приятелството на заможните майстори, дребни и по-едри търговци и всичките други съселяни. Бай Нето не пренебрегваше и по-бедните си комшии и често стрижеше децата им срещу няколко яйца или торбичка сладки ябълки. Затова всички го обичаха и когато някой странник ги питаше къде може да се обръсне, с почитание казваха: „При майстор Нето-балабанеца иди. По-добър бръснар и в София няма да намериш“.  И когато странникът влезеше в чистата, приветлива бръснарница, посрещнат от усмихнатия ѝ стопанин, и когато мекият памучен пешкир го обгърне с топлината си, и отпусне и най-малкия му фибър, а миришещата на лавандула пяна го накара да мечтае, тогава и последната следа от песимизма му изчезва и целия, потопен в блаженство се отдава изцяло на удоволствието и на острия бръснач „Солинген“. А когато се изправи и види гладкото си лице, и опипа меката и доволна кожа без ни най-малката следа от порязано или косъмче, разбира защо бръснарите са били сред най-ценените и уважавани майстори, на които човек доверява и живота си.

Така се почувствах и аз, когато стария майстор с вълшебните ръце свърши своята работа. С нежелание трябваше да напусна това блажено ложе, тоя чуден свят, излязъл като от филм на Пиер Паоло Пазолини. Усещането бе толкова сюрреалистично, че ми бяха необходими няколко минути, за да възприема цялата тая картина, тия забравени видения и спомени от хиляди минали коси, бради и мустаци през ръцете на тоя вълшебник, който сега ме гледаше с най-благия поглед. Изправен мирно в своята колосана престилка ми бе подал ръка, обърната с дланта нагоре.

Петте лева, които пуснах в тая длан бяха най-заслужените пет лева, които бях платил през живота си.

След време, когато една сутрин оглеждах изнуреното си лице в огледалото на собствената си баня, обрамчено с поникналата четина и посегнах към флакона с пяна и самобръсначката „Жилет“  със седемнадесет ножчета, която застърга болезнено по кожата ми, разбрах нещо. Какво е то ли? Ще ви кажа. Разбрах, че въпреки всичките високи съвременни технологии, ние бяхме отстъпили назад и никога повече нямаше да изпитаме онова блаженство, онова доволство и признателност към хората и живота, което тогава ми даде оня стар бръснар.