Стела
Бях понатрупал стаж в кафанчето. Барманството е доходно бачкане. Реших, че вече не ми отива да се вра по таваните, като по времето, когато чаках пощенски запис от 40 лева. Вече бях баровец и ходех с по 100 кинта джобни. С две читанки от Медицинската наехме едно апартаментче на Прага, самостоятелно без хазяи. Наличието на терен, страшно ми вдигна акциите сред купонджиите, защото това си беше болен въпрос, особено за софиянчетата. Медиците по-късно и те се изнесоха, щото как се зубри латински в тая дандания. Целия наем беше 90 лева - дребна сума за барман. Останах си сам... е относително.
По това време се появи Стела. Но не на купоните. Стела беше друга класа. За пръв път я видях в Сатиричния, в антракта. Бях с една приятелка, нищо особено. Бяхме по тогавашната мода - парцаливи, чорлави и мръсни. А тя напротив - с черна рокля, с прическа и чиста. И беше сама. Пушеше някаква тънка и дълга цигара. Веднага си помислих: "Е, т'ва е, братче. Хората с такива жени ходят. Да може тая да ми се навие." То човек понякога не знае какво си пожелава. По-късно разбрах, че още тогава ми е хвърлила око, макар да ме погледна само веднъж с погледа "не си крайно лош, но се се докарал, като вехтошар". Няколко дни след това се появи в кафенето. Така се беше барнала, че другите мацки наоколо изглеждаха като пепеляшки. Отиде до първата маса срещу бара и така кръстоса крака, че на мен ми се кръстоса зрението. Извади си Ронсона, тънките цигари, и започна да се оглежда. Веднага съм там, паля и я гледам като идиот. Тя само повдигна клепки и прошепна. " Мерсиии... Ще поръчам по-късно." Щяла да поръчва, в кръчма на самообслужване, дето винаги има поне десет метра опашка. Но какво да се прави, ще и сервирам щом трябва. Някои хора просто не са за опашки. На нейния сандвич спазих грамажа и за пръв път от дузина кафета насам сложих прясно в машината. Подносче, салфетка, усмивка и съм там. "Щях да поръчам само минерална. Жадна съм нещо. Но добре оставете ги, щом сте ги донесли. Ще ги платя." "Но моля Ви. Заведението черпи." Егати тъпия лаф. Откъде ми дойде. Адска излагация. Добре че и тя се направи на глуха.
Станах и личен келнер. Копелдаците наоколо здравата се забавляваха, но не смееха открито да ми се присмиват на моя територия. Веднъж, през сесията, беше доста празно и феята ме покани да седна до нея. "Ще ме придружиш ли на Дон Карлос? Имам билети от преди месец, а сега няма с кого да ида.". "Да, естествено. Но какво да надяна. На опера не се ходи по дънки." "Като свършиш тук, ела у дома. На Петте кюшета съм, на последния етаж. Ето ти адреса. Куманови."
К'во става тука, бе. Аз ли съм, не съм ли. Що ги няма сега ония мухлендъри, да видят кой го кани батко им на опера. След час оставих работата на колегата и бегом на последния етаж. Егати обстановката. Лувъра, братче, ряпа да яде. Всичко барок и рококо. Не че разбирам, но толкова тежкарска обстановка никога не бях виждал. Резби, кристали, сребро, картини... онемях. "Не се представих. Казвам се Стела. Ти си Куш, зная вече. Живееш на триста метра от тук, до входа на Академията." Съвсем точно. Не попитах откъде знае. "Ела с мен оттатък. Да видиш някой костюм на брат ми. Сега го няма. При нашите е в Алжир." "Там ли бачкат?" "Баща ми е известен хирург. Отидоха с майка ми за долари. Пращат ми всеки месец." Аха и аз имах някой долар, но си замълчах. Ако нямаше поне петнайсет костюма в тоя гардероб. Ударих си един душ и Стела ме облече като манекен. И чорапите ми даже смени с черни. "Косата ти е отвратителна, но после ще я оправим."
В ложа, на втория балкон. Страшна работа. Носят ни кафето вътре. Стела като кралица. Толкова красива, че старчоците гледат повече нея, отколкото към сцената. Постановката фантастична. Тогава операта беше на световно ниво. Държа я за ръката и чувствам как се влюбвам... Хапнахме долу и хайде у тях. Толкова красиво халатче, само две педи, колкото да не е без нищо. Тая жена нямаше и косми, ама никъде. "Не ме зяпай! Вътре е самобръсначката. Не понасям неандерталци. Махай всичко!" "Добре!" После пийнахме Мартел (конякът беше на мода). Свещи, музики, танци, креват. Всичко като на кино. Накрая съм заспал.
"Кой е в спалнята, твойта мама шаврантийска? Аз казах ли ти, че ще те сбарам, курво недна. Само да мръдна някъде за седмица и довличаш някой нов тъпкач. Още днеска си събираш парцалите и при майка си в Пазарджик! Повече да не те виждам. Кажи на оня мухльо вътре да изчезва, докато не съм му светил маслото".
Ама страшна кожа имаше, бяла като сняг и много гладка.
Кушел
© Куш Todos los derechos reservados