Дандания! Изведнъж процеп! Вертикален. Хоризонтален. Звезда. Точка! Ето ме и мен.
Наоколо трещи, запушвам уши, трещенето не спира, а напротив, става все по-силно, изведнъж спира. Не, трещенето е преминало в тъпа болка. Разбиращото казване е преминало в проумяващо беззвучие на вече отказалия се. Болката бавно се отмества, за да освободи място на калабалъка от образи, в който моят разум трябва да въдвори ред, но за жалост вече не желае. Все пак, принуден от дрезгавото ръмжене на преминаващото време, отварям очи. Всичко изгасва. Няма дандания, нито тъпа болка, а само таван и неприятен ацетонов вкус в устата, който ме кара да се надигна и да преглътна отдавна тровещата ме слюнка. Седнал на леглото, аз не съм никъде. Или може би не съм тук в тъй познатата ми стая, а отново дал свобода на образите съм там някъде, в тъмната уличка, пред всичко обезсмислящата стена. Колко е странно, че се вглеждам точно в нея, нима наоколо няма хиляди други неща: паркирани коли, казани, входни врати и т.н. Но ...