TheAlchemist (Момчето отАндалусия)
17 74
17 jun 2008, 6:33

Стинг (Desert Rose) 

  Prosa
1158 0 7
2 мин за четене

 

  Беше почти, както той си го бе представял – очарователно и загадъчно! Сладникавата мистериозна миризма на това място го опияняваше и сякаш го увиваше в копринен шал и го прегръщаше нежно, както никоя жена досега. Той присви очи. Той не искаше нищо да пречи на прекрасния момент. След толкова много години на мечти наистина се беше озовал на мястото, на което искаше да бъде, но не искаше да го вижда - искаше да го възприема именно по този начин, по който той си бе изградил във фантазиите си - непостижимо прекрасно! Той продължаваше да чува все едни и същи думи в главата си. Ентусиазмът му беше стигнал връхна точка, той се чувстваше съвършен и смислен, горейки в бавните пламъци на своя екстаз. Той се чувстваше толкова лек и затворил очите си, той летеше, макар че не можеше всъщност да помръдне дори с пръст. Всяка негова клетка предаваше цялата си енергия за този полет. Нейният образ се изясни в съзнанието му. Усмивката, която осветяваше замъгленото му съзнание не даваше никакъв намек за нейния произход. Едва ли той имаше нещо общо. Но фактът го караше да бъде спокоен по един много тъжен начин.

  Розата - тя растеше някъде там, в пустинята, тя беше щастлива и красива, и умна, и наивна, и невинна и... без него. Но той знаеше, че неговите мечти и чувства по някакъв необясним начин стигат до нея и дават капчица от енергията, съпътстваща мислите му за нея.

  Колко нелепо съдбата беше пожелала той да не я срещне повече и макар че цялата вселена се стараеше да му докаже, че трябва да се мрази за своите невъплътими мечти, той знаеше боята на сърцето си. Знаеше единствената карта, която беше по-силна от неговата – знаеше чий образ никога не би избледнял, знаеше, че тази отрова, към която той беше пристрастен, все още го държи жив.

  Всичко постигнато в живота му досега не можеше да се доближи до онези кратки мигове на пълноценност, когато границите на неговите мечти връхлитаха като вълни скромния остров на неговата реалност. Той беше благодарен за всяка капка негова мечта, която разпалваше сърцето му и го караше да бие... да танцува... да се свива и да го държи буден в този прекрасен сън на неговия вътрешен кът на щастие, надежда и вяра в любовта – не истинската, не красивата, не нежната – а единствената!

... Неговата роза, толкова близо и същевременно толкова далеч в пустинята!

© Момчето отАндалусия Todos los derechos reservados

Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??