Ела, намери ръката ми в тишината, хвани я силно, стисни я - да усетя, че съм ти нужна. Прокарай пръсти през косите ми, кажи, че съм прекрасна, дори да е лъжа. Дръж  ме близо до теб да послушам биенето на сърцето ти. Искам да уловя ритъма, да го запомня, за да ме буди при зори от поредния кошмар. Вдигни глава и с устни докосни моите очи, изтрий сълзите. Те - очите крещят без думи, молят се да не ги забравиш. Последният лъч от залязващото слънце заслепи погледа ти за миг... а този миг бе последен. Поглеждаш наоколо, но нищо, мракът  е пронизващ. Търсиш ли ме? Викаш силно името ми, сякаш се притесни, уплаши ли се? Отекващото ехо е единственият получен отговор, който долавяш. Накъде да тръгнеш? Кой път ще те отведе до мен? В тишината се дочува проницателен и силен писък - всъщност той е навсякъде. Параноята вече е обзела ума ти и подкосява тялото ти. Изведнъж се изсипва дъжд. В теб блуждаят множество въпроси - "къде е?", "защо си тръгна?", "как да я върна?"... Ти имаш нужда от помощ, от утеха. Около теб цари тишина и мрак, тъмнина и страх.

Но виж, виж там има светлина-надежда. Сякаш се приближава, о не, не, не... мракът я погълна.

Не си мисли, че си полудял, не си. Просто бях аз, да, аз бях... И най-добрите стават лоши. Тъмнината бях аз - моята душа, която ти погуби. Писъкът бях аз - моята агония, моето търпение. Дъждът бях аз - сълзите ми - твоите сълзи, които всеки ден бяха мой аксесоар. Самотата бях аз - сама както бях, когато ти беше с мен... А светлината? Светлината бях аз - моята надежда, че ще бъдеш по-добър, но твоето пренебрежение и неприязън ме погълна. Сега аз чувам сълзите ти, виждам страданието ти, усещам болката ти...

Ти обърна се и тръгна.