Съществуваше едно момиче. Тя беше харизматична, обаятелна и всеки, който я срещнеше, изпитваше необходимостта да бъде отново в нейната компания, да чуе какво има да каже, да се вгледа в завладяващите ѝ очи, да послуша звънливия ѝ глас, да разбере какво криеше в себе си крехкото ѝ тяло. Това момиче наистина беше прекрасно, не може да се отрече! Тя винаги обръщаше внимание на тези, които се нуждаеха от него, обгрижваше ранените души, знаеше кой от какво има нужда. Този тип хора е изключително рядък. Не всеки ден се натъкваш на тях, камо ли да успееш да задържиш вниманието им върху себе си, защото то бе така яростно изисквано и желано. Веднъж попаднеш ли под магията, трудно бе да се излезе. Да не говорим за усмивката – толкова лъчезарна и в същото време успокояваща – видиш ли я, знаеш, че думите ти ще срещнат разбиране, проблемите ти – решения, неувереностите ти – подкрепа. Изненадата винаги е налице. Никога не си сигурен кога какво да очакваш, тя е толкова спонтанна и очарователна! Истинско сияние, цветно и наситено.

Съществуваше едно момиче. То отлично разбираше света. Знаеше как работи схемата, как се съгласуват детайлите, как се обработват хората. Тя беше амбициозна, крайно досетлива и много наблюдателна. Разглеждаше хората като парчета месо, но разбираше, че всеки къс има своя собствена характеристика (както различните меса имат различни вкусове). Кратката ѝ история на този свят я бе научила, че има няколко основни типажа и тя трябваше единствено да разбере кой от всички стои пред нея. Момичето анализираше човека, с когото я бе срещнала съдбата, с няколко кратки и бързи въпроси разбираше какво го интересува, какво би го наранило и какво иска да чуе този човек. Единственото, което следваше, бе да се превърне в едно отлично и напълно недефектно копие на тази негова представа. Тя знаеше, че е просто един продукт, една мистерия, над която тя самата имаше власт и, която винаги знаеше как да облече – според случая, как да се представи – според човека, как да реагира – според ситуацията. Това момиче беше манипулативно и емоционално безразлично, но за сметка на това играеше роля, изпълваща цялата зала с драматизъм или комичност.

Съществуваше едно момиче. Тя бе направила продукта си (себе си) толкова неузнаваем, че скоро съвсем се загуби. Хората я отегчаваха. Всичко бе пълна баналност. Нямаше нищо ново,нищо интересно, всичко пред нея беше като карта – ясно и точно. Какъв бе смисълът да продължава да контактува с безмозъчни същества, търсещи да изкопчат думи от нея, които те самите искат да чуят за себе си. Какъв бе смисълът на всичките и придобивки, отнети благодарение на генилната и адаптивност , безочие и подмолни лъжи и измами. Та тя никога не бе показала голата си същност. Не бе споделила тайните в най-закътаните ъгли на съзнанието си с някого друг. Дори не беше изпитала онова странно и приятно чувство, когато виждаш разбиране и съгласие за един крайно индивидуален и необичаен свой възглед  от страна на някой напълно непознат и непонятен за теб човек. Тя не знаеше какво значи пълно разбиране на болката или щастието, защото винаги бе поставяла граница между себе си и другия, в случай че този човешки „вирус“ се прехвърли и на едно крайно неемоционално същество като нея самата, неизпитващо нужда от каквито и да било чувства. Има една ключова фраза – тя играеше, тя не съществуваше.

Накрая това момиче рухна. Тя бе просто една черупка, неизпълнена с каквото и да било съдържание. За сметка на това, обаче, черупката бе крайно харесвана, дори обожавана от околните заради пъстротата си.