Студ

                                                                 Да не се чете от хора със слаби   нерви! (Авторът)

Наскоро след празниците стана тя, каквато стана. Дали преядох, или препих, или ми бяха свършили дните, ама взех, че се гътнах. Както викат младите днес – тоя хвърли топа или гушна букета. Пък може и булката да ми е сторила нещо, знам ли! Дядо ми викаше: ”На змия и на жена вяра да нямаш” и „Жена и прасе не се избират, каквито се случат”. Харна булка, ама имаше интерес – завещанието е изцяло на нея. Нямам кой знае какво, ама два апартамента на морето и два в София… другото е тайна, майна, както викат филибетата, щото СРС и НАП са навсякъде. Та женската душа е дяволска: ”Мило, това, мило, онова… много те обичам, всичко си за мене, без теб не мога да живея, ако нещо се случи, няма да мога да те прежаля и т.н.”, ама си имам едно наум.

Стегнаха ме гърдите, линейката дойде бързо, грабнаха ме докторите, мъчиха се, струваха, викат по едно време „изтърваме го...” и ме изтърваха. Явно Св. Архангел Михаил не им е дал никакъв шанс, свършил си е перфектно работата, за която е бил изпратен. В смъртния ми акт написаха, че съм умрял от масиран инфаркт.

Бях чувал и чел някъде, че човек като умре, душата му излиза и тръгва през някакъв тунел, светлина имало, но при мен не беше така. Гледах как докторите се мъчеха с мен, как казаха: ”Свърши!”, как съобщиха на жена ми отвън, как плаче горкичката, значи, може би, ме е обичала. Прилоша ù даже, че и нея взеха да я свестяват.

А на мен ми стана едно леко, леко. Всичко виждам, чувам, минавам през врати и прозорци, а мен никой не ме вижда. Хубаво било, както го бяхме учили в училище при вълшебните приказки – слагаш шапка невидимка и си навсякъде, където пожелаеш. Ама по едно време ме наобиколиха такива като мене: и познати, и непознати. Родителите ми, баби, дядовци, чичовци, лели, вуйни, вуйчовци, сума народ, и взеха да ме поздравяват с „Добре дошъл”. Аз, понеже друг път не ми се беше случвало да умра, отговарях с „Добре заварили”. Почнаха да ми обясняват, че до 40-я ден ще съм свободен да си поскитам на воля из всичките места, дето съм бил, а после съм щял да се възнеса на друго ниво и щели да ме преразпределят според броя точки, които съм натрупал по време на земния си живот. Имало червени точки за хубавите постъпки и черни точки за лошите постъпки. Всичко го имало записано, нямало да се явявам на полиграф. Човек съм, грешил съм, така че, каквото кажат, това ще е.

Трябваше да ме погребат на другия ден, ама децата бяха в съседна държава, та докато дойдат, щяха да минат два-три дни. Сложиха ме в количка, покриха ме с бял чаршаф и хайде по коридорите към моргата и камерите. Гледам и други има, явно и те чакат някого от чужбина. Набутаха ме вътре в една клетка. Успокоих се, че съм на сигурно място. Жена ми изчезна някъде, сигурно е отишла да оправя документи, партиди. То едно погребение си е цяла сватба. Наскоро даже се шегувахме с една реклама: ”Божик! Вече имате избор” - погребална агенция. Егати избора!

По едно време ми стана мъчно за тялото ми. Каква несправедлива природа! Раждаш се, растеш, учиш, работиш, ядеш, пиеш, веселиш се, любиш се (с когото можеш), това тяло, дето се е катерило по планини, дето е плувало в море, вълнувало, чувствало, мислило… сега в хладилна камера като замразено бразилско говеждо… Мамка му!

Уж съм си отделно от тялото, ама взе нещо да ми става студено. А така! Душата нищо не усещала, вятър. Мъчно ми е за тялото и взе да ми става още по-студено. Затраках със зъби чак, макар че нямам такива. Моргаджията, дето цял живот все с това се занимава, взе нещо да се ослушва, ама на мен ми става направо ледено и тракам ли, тракам, а оня пребледня, взе да дава гъзнем към вратата, бързо я отвори, с трясък я затвори и заключи. Пък аз тракам със зъби и взех да се смея…Всичко кънти.

„Ей, ей!” - дочувам далечен сякаш глас. После още по-силно. Отчетливо чувам  сърдит женски глас: ”А бре, мъжът ми! Какво ти е! Смееш се на глас като луд… Я се завий хубаво с юргана, че цял трепериш, ще настинеш…

Ха, ха ха! Жив съм!