25 oct 2008, 12:06

"Светлината на Арах" 

  Prosa » Novelas y novelas cortas
853 0 1
15 мин за четене

“С

ъществува легенда по-стара от самото време. Легенда за Арах. Висшата единствена сила създала всичко. Никой никога не е виждал лицето му. Всички виждат само Светлината му. Арах се бори срещу Арк, древно зло, което поглъща всичко по пътя си. Арах създава всички светове, като първият е неговата люлка. Люлката на Арах. Там, където Арах умира и се ражда всеки ден пълен с мощ и сила. При една от битките Арк пленява Арах. Държи го в една кутия в продължение на векове. Но Арах намира начин да се измъкне. Докато бяга Арк го убива. Единственото, което успява да оцелее от Арах е Светлината му. Тя пътува из световете в търсене на подходящ приемник. След хилядолетия прекарани в търсене, тя го намира. Едно бебе го очаква необикновена съдба. Дали ще се справи? Дали ще победи? Или ще се поддаде? Никой не знае. Всичко е в ръцете му. Който и път да поеме, едно е сигурно, световете никога повече няма да са същите.”

Глава 1

Н

икога няма да забравя първата си глътка въздух дарена ми от този свят. Помня как майка ми ме посрещна цялата потна и изтощена, но същевременно неземно щастлива. Веднага ме гушна и така се запознахме. Тогава не виждах на повече от една педя разстояние, но ясно виждах прекрасните й морско зелени очи. Въпреки, че плачех, тези очи ме успокоиха както нищо досега.

Това се случи на 13. Юни (петък) на деня на Светлинното затъмнение. Това е деня, в който Светлина напуска своя недостъпен град. Тогава тя, заедно със своята близначка Тъмнина, обикаля територията на моето кралство и помага на болните деца. Още самото начало на моя земен път бе съпроводено с чудо. Защото на този магичен ден, който се случва веднъж на 1000 години, не се раждат деца. Никога не са се раждали и едва ли скоро ще се родят. Моето раждане, и сигурно което и да е раждане на тази дата, бе като празник за народа, който бе чакал хиляди години. Тази радост бе подсилена и от факта, че аз бях първородната дъщеря на царя. Естествено, аз не разбрах нищо от тези празници траели три дни, защото аз самата съм била на толкова.

Помня как от близко и далече се стичаха хиляди поклонници на Великите Сили, които ме даряваха със скъпи, но безполезни за моята невръстна възраст, неща. Помня как се редяха на опашки пред троновете на родителите ми всеки носейки своите дарове за малката принцеса. Огромната богато украсена тронна зала бе пълна от изгрев до залез. Алено червените килими бяха станали черни, затова се налагаше всеки ден да се купуват нови. Подаряваха ми килими, изработени от ръцете на Разум, силно миришещи елексири подарени ми от Любов и мухоядните цветя донесени лично от Земя. Сега тези неща ми се струват по-интересни, но преди единствената мисъл в главата ми е била как да се нахраня по-бързо.

След като свършваха дългите визитации на народа и на поклонниците, достатъчно тежки за да можем аз и моята майка да заспим, ние се оттегляхме в прекрасната градина, събрала в себе си цветята на моето кралство. Там се създаваха най-хубавите ми спомени събрали в себе си моята заспалост, силната обич и привързаност на майка ми и хилядите миризми на цветята. Спомням си все едно беше вчера, когато майка ми, царица Анекса, ме завеждаше в любимата си част от градината, където се намираше лабиринта от розови храсти. Там имаше пейка, на която тя сядаше и ми пееше песните на моя народ. Понякога в най-тъмните мигове на нощта, аз я чувам как пее и тази нейна песен, също толкова пълна с обич и привързаност както преди, ме топли и ми дава сили да продължа напред.

Тя имаше неземно красива пепеляво руса коса, която стигаше до кръста й. Имаше прекрасни морско зелени очи с дълги мигли, които в слънчевите дни отразяваха по неописуем начин светлината. Имаше прекрасни тънки и червени устни, които имаха невероятната способност да приемат формата на усмивка независимо колко тъжна бе. Имаше леко  слаба фигура, но това никак не я интересуваше. Обичаше да носи просто направени и също толкова просто украсени рокли от небесен цвят или в цвят от пепел от рози. Беше рядкост да я видиш в натруфена рокля от някакъв по-наситен цвят като червеното например.  Това се случваше единствено на баловете и приемите. Беше много разсеяна, но добронамерена. Никога не обиждаше и не нараняваше хората около нея. Обичаше да се смее с глас, което изпълваше двореца с добро настроение. Постоянно си съчиняваше разни истории и приказки, с които да ме приспива. На шията си носеше медальон във формата на роза, защото самото й име означаваше “дива роза”. В него имаше единствено право да стои моя снимка.

Няма да забравя как когато бях на две години докато аз и мама си правехме ритуалната обиколка на градината, заваля летен дъждец. Дар дарен на изморения народ от играта на Въздух и Вода. Този дъждец беше истинска благословия за мен и моята майка, които изнемощели от поредните визитации по случай на пролетния празник на Земя, чакахме края на деня. Аз и майка ми се радвахме на дъжда и се въртяхме в кръг, подскачахме и се целехме с падналите листа. Слугите със сетни сили се опитваха да ни прикриват от дъжда като подскачаха от крак на крак и често цопваха в локвите. А това още повече ни размиваше. Накрая те се отказаха и се присъединиха към нашата радост. Смея да кажа, че това беше може би най-радостния миг в живота ми. Който, като от някакъв невидим закон, бе последван от най-тъжния.

 Глава 2 

С

лед празника и без това крепкото здраве на майка ми се влоши. Нашите ритуални посещения на градината бяха вече забравени. Само понякога, когато лекарите сметнеха, че времето бе достатъчно топло за нея, тя излизаше и се радваше като дете на така любимите си рози. Веднъж в един от онези хубави, слънчеви дни, мама ми каза нещо, което запомних за цял живот. Въпреки малката си възраст, аз запомних всяка една нейна дума, изречена с гласа й на пойна птичка:

-          Миличка, ела до мен! – каза тя, но аз бях прекалено заета с цветята, за да я чуя. – Ава, ела тук, слънчице!

-          Идвам, мамо! Това цвете как се казва? – я попитах аз и й подадох едно цвете нашарено с жълти и червени ивици по нежните си листенца, и с черни точици по жълтото си петънце по средата. – А къде се среща то? Когато се оправиш ще отидем да го видим, нали?

-          Това цвете се казва Авалин. То е цветето на вечната обич. На майчината обич. То се среща в градините на майките. Когато някоя жена роди, нейната обич се превръща в това малко, но силно цвете.

-          Уау! Какво искаше да ми кажеш, мамо? Да не би да съм направила нещо лошо? Честна дума, не аз изядох онези бисквити. Те сами дойдоха при мен. – започнах да се оправдавам, естествено без да разбирам, че тя вече знае цялата истина.

-          Знам, че не си ги изяла ти, дете мое! Не си направила нищо лошо. Просто искам да те видя за последно на слънчева светлина. Искам да погаля тъмните ти коси. Искам да се гмурна в дълбоките ти сини очи. Да се налюбувам на игрите и гласа ти. Искам душата ми завинаги да запомни този твой образ. Знай, че каквото и да стане аз винаги ще бъда с теб и ще те пазя. От всеки и от всичко, Ава. Мой Авалин.

Изричайки това, тя затвори очи и изпадна в несвяст. Аз изпаднах в паника и започнах да плача гръмогласно и никой не беше в състояние да ме успокои. Нито баща ми, цар Вит, нито любимата ми кукла, нито дори слугинята, която винаги успяваше, там където другите се проваляха. Единственото, което ме утеши, беше това малко цветенце. Тогава за пръв път чух гласа на майка ми да ми пее. След близо едночасово безспирно плачене, аз заспах изморена и изтощена от внезапната тъга, която ме сполетя.

На другата сутрин се събудих сама без да получа сутрешната целувка от майка си. Нито получих традиционната закуска от хлебче с мармалад от средноземни рози. Тогава, осъзнавайки, че нещо не е наред, аз слязох от леглото си и по пижама, и без чехли се запътих към кралската спалня. Там видях майка си да лежи на леглото и купища лекари, съветници и консули да разговарят все едно, че не беше там. Чух само малки откъси от това, което си говореха:

-          Положението й се влошава! Трябва да уведомим царя. Трябва да му кажем от какво се е разболяла. – каза един от лекарите с започваща да побелява коса. Тъмнозелените му очи се бяха напълнили със сълзи. Хърбавото му тяло се беше прегърбило от отговорностите, които носеше мозъкът в главата му. Гласът му издаваше безпокойство и страх от нещата, които ставаха около него.

-          Глупости! Няма начин да кажем на царя за болестта на царица Анекса. Това още повече ще го затормози. Много добре ти е ясно Моне, какво става по южните фронтове! – каза един вече побелял съветник. Нямаше начин да забравя гърления му глас със странен акцент. Това безспорно беше Гагин. Дебелото му тяло отлично показваше на хората, че собственикът на коремът е един от най-уважаваните съветници в царството. Почти цялата му глава беше плешива, като само по краищата бяха останали снежно бели коси. Имаше също толкова бели бакенбарди, които стигаха до двойната му брадичка. Очите му бяха малки и черни като на угоените прасета преди да бъдат заклани. Носеше малки очила на носа си, който беше голям и дълъг като банан. Гледаше пренебрежително на всички под себе си, но се подмазваше единствено на царското семейство.

-          Мисля, че и двамата сте прави. Но не можем, поне за сега, да кажем истинската причина за болестта й. Това би го убило. А ако и той умре, кой ще се погрижи за принцесата. Тя е единствената ни надежда. Когато ни попита отново, ще кажем, че сме близо, но все още не знаем какво е. – а това безспорно беше Калиман, най-съобразителния от всичките консули на кралството ми. Калиман беше от ония хора, които винаги можеха да направят компромис между хищника и плячката му. Беше възрастен, но не толкова, че да се оттегли от поста си. Тялото му беше слабо и съсухрено, а косата му прошарена с бели косми. Очите му бяха тъмни и с не определяем цвят. Бяха влажни и вечно тъжни. Рядко се смееше, а ако някога го правеше, то тя изглеждаше като нарисувана върху вечно сериозното му лице. Мама казваше, че такива хора някога са били невероятно щастливи, но са загубили изворът на щастието. Не знам дали и с него беше станало същото, но фактите са си факти.

И тримата, които оглавиха този спор, притихнаха и се загледаха в майка ми. В този миг тя отвори очи, погледна към вратата и ме видя. Единственият звук, който успя да изстене беше моето име. Поне така разбрах, защото те веднага ме въведоха в стаята и излязоха. Аз полекичка отидох до края на леглото й, мислейки, че тя ме вижда и чува. Отне ми 15 минути да разбера, че тя отново е изгубила съзнание. Разбирайки това, аз се престраших и отидох да я погледна.

Не можах да я позная. Прекрасните й руси коси, сега бяха с цвят на мръсна пепел.. Веселите й морско зелени очи, сега се бяха скрили под снежно белите й клепачи. Тя бе студена и безмълвна, като мъртвец. Но не беше мъртва. Постоянно се чуваха нейните стонове и непрестанните й опити да диша нормално. Нейната топлина, която ме грееше, сега вече загасваше.

Изведнъж тя отвори очи. Но това не бяха очите, които познавах и обожавах. Тези очи бяха кръвясали. Тя се надигна и ме погледна. Нещо в очите й ми каза да бягам. Сигурно са били останките от душата й. Но каквото и да е било, аз не осъзнах навреме опасността, която ме грози. Докато се усетя, тя ме сграбчи и хвърли на леглото. Грабна ножа, който винаги висеше на стената и скочи върху мен. Спомням си ужаса, който изпитах тогава. Нищо изпитано след това не може да се сравни с ужаса да видиш собствената си майка да се опитва да те убие. В мига, в който се канеше да ми прережи гърлото, очите й се промениха. Станаха отново такива, каквито ги обичах. Дъха ми стигна единствено да промълвя “Мамо!”. Чувайки това, тя изскочи от леглото, погледна се в огледалото, видя в какво се превръща и се промуши сама в стомаха. Падайки долу, тя изрече “Вирдлен!” и се сгромоляса на земята. Когато падна долу и усещайки, че това са последните й мигове живот, тя започна да пее любимата ми песен.

Когато всички хора се върнаха в стаята, те намериха своята принцеса с мокри бузи на леглото, а своята царица – с прободна рана в стомаха. Никога няма да забравя погледа в очите им. Тогава за пръв път видях ужасът, който често щях да виждам в очите на моите поданици.

 


© Елена Илиева Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • И тя помни всичко това? Аз явно имам много слаба памет, защото не помня деня на раждането си.

    Пишеш много хубаво и определено успя да ме спечелиш с историята. С нетърпение очаквам продължението.
Propuestas
: ??:??