Павел се беше отпуснал в колата си с поглед вперен в таблото, без да вижда уредите пред себе си. Не успя да разбере как и защо мощният му джип поднесе, въпреки новите гуми, затъна в преспите край пътя, двигателят угасна и повече не пожела да запали. Обилният сняг продължаваше да вали вече трето денонощие, затрупваше всичко, а тясното, непочистено шосе отдавна вече не се виждаше. Машинално погледна мобилния си телефон, колкото за преден път да се убеди, че няма обхват. Беше му студено, а денят си отиваше. Трябваше да измисли нещо, ако не искаше след време да открият замръзналото му тяло, но най-близкото село беше останало на километри, а нагоре нямаше нищо освен няколко изоставени къщи и по-нататък – вилата му.

Подсмихна се. Никой нямаше да го потърси до седмичното съвещание в понеделник. Щяха да се учудят, защото бяха свикнали винаги да го заварват в офиса, щяха да го почакат, секретарката му щеше да го потърси по телефона, вероятно по обяд щяха да се обадят в полицията, която почти сигурно щеше да изпрати екип към вилата му. От фирмата щяха да отпуснат пари за скъп ковчег, колеги и познати щяха да го затрупат с цветя и три дни по-късно щяха да са забравили, а на негово място щеше да бъде избран нов човек. Кралят е мъртъв, да живее кралят! На никого нямаше да липсва.

Именно затова преди години беше избрал това затънтено в планината място, на което да построи луксозната си вила, своето убежище, където никой не можеше да го безпокои. Беше му омръзнало от всякакви досадници, които дружески го канеха на всевъзможни светски мероприятия с единствената цел да се доберат до неговите връзки и пари. Отдавна се беше нагледал на тъй нареченото общество, беше го видял в цялата му проказа, беше се парил от псевдо-приятели и от години не изпитваше никакво желание да има каквито и да било допирни точки с изпразненото от съдържание лустро на всички онези, които гонеха слава и известност с цената на интриги и предателства.

Включи за малко чистачките и погледна навън, където дневната сивота, преминала в здрача на умиращия ден, скоро щеше да се превърне в непрогледна нощ. Около него имаше само синкава белота, издигаща се като стена от двете страни на пътя, насечена от дънери на борове. Не беше изплашен, не страдаше, беше му безразлично. Елегантният часовник показваше почти пет и половина, на циферблата проблясваше датата двадесет и трети.

Все пак трябваше да реши какво да прави. Отпусна се и тъкмо притвори очи, когато през глухотата на сипещия се сняг дочу шум от автомобил и край него мина стар пикап, който намали и спря. Краката му бяха изтръпнали от дългото седене, но се раздвижи, отвори вратата и се измъкна.

– Добре ли сте? – подвикна по-възрастен масивен мъж с къса, гъста брада, с разкопчано дебело, поожулено кожено палто. – Проблем с колата?

– Затъна и не пали – повдигна рамене Павел. – Нямам представа какво ù стана.

Непознатият се повъртя край джипа огледа преспата, в която беше затънал и се изправи.

– Този път не води до никъде.

– Води до моята вила, но е далече.

– Мдам... ще трябва да ви издърпам – почеса брада мъжът – но вече е тъмно, а снегът изглежда се усилва и няма да стигнем до нея. Наскоро постегнах една къща наблизо. Ще ви дръпна до вкъщи, пък като преспим, ще видим какво ще правим.

– И дума да не става! Не обичам да спя на чуждо място... ще ви притеснявам, не ме познавате...

– Ни най-малко – каза без да го погледне и измъкна от пикапа въже. – Качете се в колата и да тръгваме!

Павел свъси вежди. Не понасяше да го командват, но нямаше избор. Сега, когато се появи възможност да изкара нощта на топло под покрив, мисълта, че може да умре от измръзване не му изглеждаше толкова безразлична. Направи няколко опита да запали, докато пикапът го дърпаше, но не успя и постепенно прие мисълта, че зависи изцяло от този непознат.

Не виждаше нищо освен гъстите снежинки, които се стрелваха като метеори в светлините на фаровете и задницата на пикапа, стискаше с вкочанени пръсти кормилото, не откъсваше поглед от червените габарити, плуващи пред него в околната чернота и постепенно се отпусна. Не беше очаквал, че в този затънтен край може да попадне на когото и да било, това беше невероятен късмет. Чудеше на странностите на живота, който понякога все пак поднасяше хубави изненади.

Движеха се бавно и внимателно, но двадесетина минути по-късно, пикапът свърна от пътя и фаровете осветиха една от изоставените къщи, по която личаха следи от ремонт.

– Аз съм Асен – подаде ръка мъжът, когато слязоха от автомобилите, отключи входната врата и се изгуби навътре. – Пак е спрял токът.

Павел колебливо застана на прага, но след малко проблесна мъждукаща светлинка от газен фенер, окачен на греда.

– Хайде, влизай и затваряй вратата. Сега ще запаля камината и до десетина минути ще се стопли. Няма по-добро отопление от живия огън – подкани го Асен.

Запали още няколко фенера и в помещението стана достатъчно светло. Павел затвори вратата и съблече дългото си кожено яке.

– Често ли спира токът?

– Ами често – повдигна рамене домакинът и започна да реди дърва в огнището. – Затова пригодих камината да става и за готвене. Харесал съм един малък генератор за такива случаи, ама... най-накрая трябва да го купя. За сметка на това така е по-приятно, въпреки че не си е работа де. Разполагай се. Нали може да минем на “ти”?

– Разбира се.

Започна да оглежда помещението, докато Асен се захвана да приготви нещо за вечеря. Голямата камина заемаше по-голямата част от стената вляво; пред нея, в средата на помещението, бе разположен масивен диван с два фотьойла, вдясно от входа имаше висока маса с четири стола, на стената срещу него имаше две полуотворени врати на неголеми стаи. Не беше луксозно, но беше чисто и подредено.

– Имам само вино, но е добро. Сигурен съм, че ще ти хареса – подаде му чаша Асен. – Доста рисковано да тръгнеш в такова време в планината.

Павел кимна, пое чашата и мъжът се отпусна в единия от фотьойлите.

– Всичко е рисковано. Ти също не си си останал вкъщи за уикенда.

– Аз тук живея.

– Не знаех. Мислех, че съм единственият луд човек, който ще се забие в този пущинак, но дори и аз не живея постоянно тук. И ти ми говориш, че съм рискувал...

– Аз съм свикнал. Подготвен съм за всичко, а и старото камионче е много надеждно – подсмихна се в брадата си домакинът.

– Не знам какво ù стана на колата ми. Явно нещо се е прецакало по електрониката. Ако беше запалила и тя щеше да се измъкне.

– Случва се – поклати глава Асен. – Защо си избрал да вдигнеш вила толкова далеч от града?

– От града, от цивилизацията... спокойно е.

– От цивилизацията? – повдигна вежди по-възрастният. – Да не ти е писнало от хорски глупости?

– Нещо такова.

– Мдам... хората... – отпи от виното си и се загледа към камината – често ни лазят по нервите, но без тях не можем.

– Напротив – тръсна глава гостът. – Даже така май е по-добре.

В тишината се чуваше само пропукването на горящите дърва и цвърченето на месото върху импровизираната скара. Мъжът не отвърна нищо и Павел се размърда на канапето.

– По-добре сам, отколкото с куп досадници, които все искат нещо, сещат се за теб, когато им трябваш, занимават те със своите проблеми без изобщо да се интересуват от теб.

– Да, но могат и да помогнат, когато се наложи.

– Твърде малко са онези, които ще го направят, а и те ще го направят по-скоро от някакъв собствен интерес.

– Звучиш като Ларошфуко. Той развиваше в своите максими теорията, че всяка добродетел е замаскиран порок.

– Ларошфуко? – изгледа го и каза замислено: – Може би е прав.

Усети се, че може да засегне човека срещу себе си, който току-що го бе спасил и додаде:

– Естествено, в извънредни ситуации като тази, всеки би помогнал.

– Разбира се – подсмихна се отново Асен. – А ти помагаш ли на другите или търсиш своя интерес?

– Ами да, макар че все по-често ми е неприятно. Търсят те, мазнят ти се, после изчезват, а нерядко ти подлагат и крак.

– И никога не си търсил изгода?

– Не – отвърна твърдо Павел. – Не ми трябва нито помощ, нито изгода. Имам всичко, което ми е необходимо, даже в повече; няма какво да получа от когото и да било.

– И реши да напуснеш Пъстрата крава... – надигна се домакинът, взе чиния, смъкна от огъня пържолите и зеленчуците.

Изгледа го с любопитство.

– Май си чел доста – каза, докато се настаняваха край масата.

– Очевидно ти също. Яж, че ще изстине. Наздраве.

Чашите издрънчаха.

– Това не отговаря на въпроса защо искаш да избягаш от хората.

– Необходимо ли е да обяснявам?

– Мисля, че е необходимо да обясниш на себе си.

Павел свъси вежди.

– Ти сам го каза: градът, наречен Пъстрата крава.

– Надявам се, не се имаш за пророк?

– Не, но това не пречи да се чувстваш гадно, когато непрекъснато трябва да се съобразяваш с претенциите на всеки, когато те занимават със своите проблеми и очакват да им ги решиш, но изобщо не се интересуват, че ти си имаш работа, че те чакат куп задачи, които трябва да свършиш... трябва винаги да спазваш общоприетия тон, трябва да спазваш етикецията, трябва да бъдеш такъв, какъвто очакват да бъдеш, трябва да се държиш учтиво с всеки глупак, който се има за велик...

– Чакай, чакай – прекъсна го Асен. – Току що повтори няколко пъти “трябва”. Защо да трябва?

– Ами как иначе? – повдигна вежди Павел. – Защото... така трябва... защото ако не спазваш реда на хората, на обществото, постепенно започваш да отпадаш от него. Започват да те отбягват, да гледат на теб подозрително... на мен не ми пука, но това се отразява на бизнеса. В крайна сметка трябва да работиш с другите, иначе нищо не можеш да направиш.

Домакинът остави приборите, скръсти пръсти, подпря се на тях и замислено погледна госта си.

– Редът на хората... а кой е определил този ред? Те са приели, че дадено нещо се прави по конкретен начин, но кои са тези хора?

– Ами... всички! – повдигна рамене.

– Не-е-е, нали не си представяш, че в един момент всички хора са се събрали на някаква огромна поляна и са гласували точка по точка за всяко нещо как трябва да се прави и как да се държат във всяка една възможна ситуация?

– Не разбира се, но с течение на времето общоприетият ред се е наложил и...

– Да, но нали трябва да има някой конкретен човек, който е измислил и въвел така да се каже дадената точка от общия ред?

Павел примигна.

– Е, сигурно, или ако не даден отделен човек, то някаква група хора, които са го направили.

– Ето, виждаш ли? Нищо не е било дадено изначално. Всяко нещо от този общоприет ред е било измислено някога, имало е време, в което то не е съществувало, но е било измислено и приложено.

– Но след като се е наложило, значи то е доказало, че работи.

– Защо тогава недоволстваш от нещата, които са се доказали, че вършат работа и че са редни?

– Ами...

– Ще ти кажа – прекъсна го мъжът. – Защото мислиш, че много от нещата могат да се правят по друг, по-добър начин. Това е добре, само че трябва да насочиш недоволството си правилно.

Не последва отговор.

– Вече не си доволен да си камила и си се изправил пред великия змей с неговото “Длъжен си” по люспите му, но още не си наложил своето свещено “Не”.

Павел мълчаливо продължаваше да наблюдава своя домакин.

– Какво те спира? Не разбираш ли,че великите са велики именно затова, защото са теглили една майна на всичко и всички?

– Не е толкова лесно, когато отговаряш за няколкостотин души. Не се става току така, дете, когато ръководиш голяма фирма.

– Та още по-добре! – разпали се Асен. – Значи имаш и силата да го направиш. Откъде знаеш, че това няма да е по-хубаво и за тях?

– Отминало е времето на новаторите – поклати глава Павел и отново се захвана с вечерята си. – Сега всичко е динамично, всичко се прави бързо, няма толкова време за нововъведения, когато има работещи модели. Такова нещо може да си го позволи само изключителен човек, някой всепризнат гений.

Гръмкият смях на домакина огласи помещението.

– Та кой гений е бил признат преди да е отхвърлил общоприетото?

– О, я стига! Първо, гениите са твърде малко и второ, са били признати за такива от хората. Затова са ги следвали и са им се възхищавали.

– Нищо подобно! – продължаваше да се смее Асен. – Повечето от гениите затова са гении, защото са се признали сами за такива. Не разбираш ли, че светът се ръководи от модата, на света са му необходими кумири! Да, масата тъпаци пъплят в сивата редичка и разсъждават точно като теб, но има единици, които са плюли на тълпата, тръгнали са по свой път и едва тогава са били забелязани. Нещо повече, превърнали са се в кумири поне за една част от онези в редичката и те са кривнали след тях.

– Да бе! Създател на реалността! Знам го това, но колко са онези, изгорели по този начин? Колко от кривналите, както ги нарече, са се превърнали в кумири и колко са се пропили?

– Пропили са се онези, които са се отклонили без да знаят какво правят, накъде отиват, без да са уверени, че са прави. Просто им се е искало да променят нещата, но не са имали нито цел, нито изградена стратегия. Реагирали са като деца: не знам какво искам, но не искам това. Точно както правиш ти в момента: не си доволен от статуквото в живота си, искаш да е другояче, но вместо да промениш нещата, бягаш в отшелничество!

Мъжете се гледаха през масата без да помръдват. Асен въздъхна, отпи глътка вино и се облегна.

– От кои ще бъдеш, зависи единствено от това дали имаш цел, каква е тя и доколко си убеден, че можеш да я постигнеш. Всичките ли мечти си забравил?

Павел се замисли.

– Прави каквото искаш ще бъде целият закон? – измърмори след малко.

– По-точно: осъществявай волята си и законът ще бъде изпълнен – усмихна се Асен: – Само че това не означава, че всеки може да прави каквото си иска, каквото му скимне, а да върши това, което душата му наистина желае, без да вреди на някого или на нещо. Любовта е законът. Любов в съгласие с волята. Ще рече да работиш с кеф, да се радваш на това с което се занимаваш, да се радваш на живота. Във всеки случай в момента ти си твърде далеч от това.

– Доста еретично...

– Защо? Свободната воля. Искайте и ще ви се даде. Пък и твоят адаш е казал, че всичко е позволено, но не всичко е полезно.

Павел се облегна на стола. Погледът му блуждаеше по огъня в камината, разсеяно следеше трепкащите сенки, спираше се по пламъците на фенерите.

– Така навързано, всичко звучи логично... принципът на съответствието, а?

– Не само, а всичките седем – поклати глава Асен. – В крайна сметка, до тях се свежда всичко.

Пропукването на дървата беше утихнало и те спокойно пулсираха в различните нюанси на жаравата.

– Доспа ми се – надигна се домакинът и хвърли няколко цепеници в камината. – Стана никое време.

– Да ти помогна?

– Остави. Утре ще оправя.

Асен отвори вратата към едната от стаите.

– Ето тук ще спиш, аз съм оттатък.

През цялата нощ беше сънувал странни сънища, от които не помнеше нищо, но се чувстваше освежен. Беше твърде рано, опита се да дремне отново, но не успя. Реши да се измъкне от стаята, да разпали отново огъня, да види какво е положението с колата, макар че при цялата тази електроника едва ли можеше нещо да направи. Надигна се и отново погледна телефона си. Продължаваше да няма обхват.

Отвори вратата на стаята и мина във всекидневната. Масата беше разчистена. Явно домакинът му беше разтребил още снощи или пък се беше надигнал по-рано. Мъжът се приближи към камината и потърси дърва, но нямаше. Изненада се, че и тя беше почистена. Приклекна и я огледа. Не просто липсваше пепел, но изглеждаше така, сякаш в нея не е бил пален огън от много време. Изправи се и се завъртя. Започна бавно да крачи из помещението, като се взираше в отделни предмети. Газените фенери бяха в паяжини, по масата имаше слой прах, чиниите в мивката бяха клеясали. Усети как по гърба му пропъплят иглички.

Павел навлече якето си и отвори входната врата. Макар да беше притъмняло, белотата на снега го заслепи. Искаше да намери Асен, да разбере какво става, но нямаше никого. Нямаше го и пикапът, даже не се виждаха следи в снега от него. За момент си помисли дали да не обиколи наоколо и да потърси домакина си, но усещаше, че ще е безсмислено. Завтече се към колата си, тръшна се вътре и блъсна вратата. Беше напрегнат, не можеше да разбере какво става, но в тишината на купето се почувства защитен и постепенно се отпусна. Притвори очи и се опита да проумее случилото се, но не можеше. Беше студено и го унасяше. Трябваше да се махне веднага. Намести се на седалката, огледа се и се изпъна от изненада: обилният сняг продължаваше да вали и да затрупва всичко; тясното, непочистено шосе продължаваше едва да се вижда, а дневната сивота, преминала в здрача на умиращия ден, скоро щеше да се превърне в непрогледна нощ. Около него имаше само синкава белота, издигаща се като стена от двете страни на пътя, насечена от дънери на борове. От къщата нямаше и помен.

Погледна елегантния си часовник. Пет и половина минаваше, а на циферблата блещукаше датата – двадесет и трети. Бавно отпусна ръка и избухна в смях, но въпреки това констатира, че се чувства добре. Все пак трябваше да направи нещо преди да е измръзнал. Пресегна се към ключовете, за миг се запита дали ще запали и ръката му увисна във въздуха, сетне пое въздух и ги завъртя. В следващия момент двигателят глухо изрева и познатото му бучене изпълни купето, когато край него бавно премина пикап, чиито червени габарити постепенно се изгубиха в далечината.

Измъкна се от пряспата, прииска му се да настигне пикапа, да провери, въпреки че беше налудничаво, но през ума му премина целият разговор от отминалата нощ или по-скоро от отминалите петнадесет минути и Павел спря. Замисли се за всички онези неща, които бе мечтал да направи и за които никога не му бе оставало време. Погледна нагоре, по посока на вилата си и се усмихна. Друг път щеше да дойде. Обърна колата обратно и потегли към града.

~~~~~~~~~~~~~~~~

Авторски разкази на Филип Данчев

http://malkiatprintz.blogspot.com/