Сянката 11

                                  Оставих водата да се стича по мен във ваната и да се поизмия. Чашата, която хвърли по мен Боб беше натъртила слепоочието ми и сега се издуваше издайнически. Юмруците, които отнесох в ребрата и стомаха не се виждаха ако съм с дрехи. Горещата вода започна да ми щипе по кожата. Изправих се бавно и излязох от ваната. Горчеше ми в устата. Жлъчка се надигна от стомаха и аз повърнах. После стоях като парализирана с омекнали крака, но малко ми олекна и се затътрих към стаята си. От стаята на Боб се чуваше мощно хъркане. Една мисъл си провираше път в ума ми , да взема нещо от кухнята … и да му отнеса главата. Идваше ми да убия този зъл, властен и жесток мъж. Треперех като лист. Взех чаша с вода , но ръцете ми не слушаха. Разлях вода по себе си. Взех две обезболяващи и две сънотворни. Изпих ги и легнах. Стените  на стаята се движеха, допираха до мен и имах чувство, че ме мачкат. Халюцинирах ли? Погледнах към ръката си и забелязах малка дупчица от убождане. Боб ми е сложил нещо докато лежах на пода в несвяст? Полудявах ли?  Унесох се и потънах в бездната.
             На сутринта слънцето беше изгряло, когато се събудих от безпаметен сън. Главата ми бумтеше. Отворих очи и гледах през прозореца навън, когато мобилният телефон проехтя. Погледнах екрана. Боб. Какво иска? Оставих го да звъни и накрая спря. След минута нахалното звънене продължи. 
                                          - Да - изгърмя гласът ми с най-досадния тон.
                                          - Лия, мила събуди ли се?
                                          - Моля??!
                                          - Лия, ще пратя доктор у дома да те прегледа. И моля те внимавай като ходиш, че започна да падаш често. Какво ще си помислят хората? Накрая може да си строшиш и главата, любов… Загрижен съм за тебе , слънце…

        Аз се изумих от наглостта му. Преби ме, а сега замазва историята. За строшаването на главата беше закана…Започнах пак да се треса от нерви. Изваждаше ме от релси само с едно изречение този мерзавец.
         Не смятах да оставам тук. Взех един една чанта и нахвърлих малко дрехи, бельо и бижутата. После грабнах телефона и се обадих на Антоан. Той вдигна веднага. Аз му казах:
- Идвам.
                Излязох и се стоварих в колата. После натиснах газта и не обърнах глава към дома ни. Малко се успокоих докато шофирах. Жива съм. Ще се измъкна!  Повтарях го като мантра… сто пъти. И накрая  си повярвах.
               Антоан ме чакаше у дома си. Щом приближих вратата и тя се отвори. Като ме видя как изглеждам, с подуто слепоочие, Антоан побесня. Не ме пита нищо. А какво има да разнищваме? Накара ме да се съблека. Синините се виждаха по тялото ми. Той ме снима, после ми каза, че ще отидем в клиниката, за да ме видят и там. Документите от прегледа щяха да бъдат доказателство номер едно в съда – за побой и тормоз.
            Прегледаха ме най-обстойно. Имах натъртвания и счупено ребро. Минах и рентген. Изследванията показаха, че ми е сложил наркотик. Но как можех да докажа, че не съм го приела по мое желание … аз? Сложно е… Бинтоваха ме, за да зараства реброто и си тръгнахме. В 21 век сме…а да ме пребият като животно!   Не го казах на глас, но ми беше … не знам  как да се изразя…отчайващо  и гадно…Антоан  натискаше бързо газта. Прибрахме се у тях. Виждах, че Антоан е като врящ чайник. Чертите на лицето му се изопнаха и станаха сурови. Стискаше устни, но гневът го беше обхванал. Хапнахме набързо мълчешком. Аз бях изтощена от прегледите и си легнах. В спалнята до главата ми беше Антоан. Погали ме по косата и ми донесе лед за слепоочието. Знаех, че ще се разправя с Боб.
            Клепачите ми натежаха, унасях се, но в просъница чух Антоан  как говори с някого. Чух го ясно да казва:   … Да, убий това копеле…Да, да, като нещастен случай…Да. Няма проблем, нали знаеш. Ще платя.
          Колкото и да бях наранена, не исках да се стига до това. По-добре развод. Отворих очи и уста да кажа, но Антоан ми затвори устата с устните си. 
                                     -    Не казвай нищо. Чу ли? Лия, не го съжалявай. Не си чула нищо тази вечер. Заслужава да го претрепя още сега. Но не искам да си цапам ръцете с този нещастник. А пък имам и мотив…
                   Сгуших се в Антоан. Млъкнах. Да прави каквото ще…не ми пука. 
         Почувстувах се добре, сигурна и защитена до този силен мъж.  Колко съм била наивна, да не предположа, че от Боб нямаше да се отърва лесно…Не знаех, че Боб е наредил да ме следят. Не знаех, че днес съм имала опашка…, че няма сигурност, че отвън  близо до къщата, където заспивах  … в сенките стои убиец и ме дебне.
 

                      Продължава….