Събуждаме се нови... разделени... Изправяме се и си казваме, че всичко ще бъде наред и че годините заедно ще бъдат забравени. Обличаме си новите дрехи. Усмихваме се малко насила пред огледалото и излизаме. В телефоните ни стоят последните нараняващи съобщения. Профили блокирани и изтрити писма. Съобщения, изчистени с едно натискане. И вече сме нови нали. Излизаме, срещаме се с други. Усмихваме се и се опитваме да бъдем весели и забавни. Опитваме се да забравим. Напиваме се, целуваме и се целуваме със страст и казваме на други "Обичам те". Опитваме се да докажем на себе си, че всичко е свършило, че пътят е друг. Пишем съобщения, правим си прически, купуваме си нови обувки и нови дрехи. Подаряваме цветя. Говорим дълго по телефона. Чакаме, искаме ново щастие, нови мигове, нови моменти. Казваме си, че вече сме щастливи, до следващата среща, следващата нощ.

Но има нощи, в които сме сами, тогава всички спят, ние не можем. Ние сме далеч, но не спим. Посягаме към телефона. Номерът и името Слънчо отдавна са изтрити, но ние го знаем наизуст. Набираме цифрите. Копнеем само да чуем гласът, но затваряме преди да е звъннал. И тогава лягаме. Прегръщаме възглавницата и една сълза се отронва. Избърсваме я механично. Стискаме зъби и се опитваме да спим. Но не можем...

Споменът е силен. Улицата, по която се разхождахме, гарата на която се изпращахме и посрещахме, мостът на който се зарекохме да се обичаме, докрая и отвъд. Спомени. Всичко ни навява спомени. Играем играта и си спомняме как играехме заедно. Как се смеехме, как се карахме, как чупихме чинии и как затръшвахме врати. Как си тръгвахме, а после пишехме съобщения за прошка, как се прегръщахме и сливахме устните си в целувка, вместо да говорим.

Събуждаме се след сън изпълнен със спомени и инстинктивно търсим прегръдката. Леглото е празно. Няма никой. Боли ни, но новият ден е започнал. Обличаме се и се забързваме за работа. Поглеждаме телефона, в който има съобщения, но не и от изтритият номер. Слънчо го няма. Той замина. Той е другаде и е по своему щастлив. Дали снощи сънят му е бил същият. Дали снощи сте били заедно... в съня си. Никога няма да разбереш. Леглото е празно, дори когато има други. Псуваме себе си наум, опитваме се да се преборим със спомените. Намираме утеха в работата, новите други, пътувания, купони, клубове, алкохол, но не можем да спрем да мислим. Слънчо е в нас. Той е някъде дълбоко в сърцето и от време на време напомня за себе си. Телефонът мълчи. Няма съобщения, няма звън. Всичко е приключило, а истина ли е. Попитай себе си. Слънчо е някъде там си мисли за теб. Слънчо някъде държи телефона си и чака да му се обадиш. Слънчо е някъде... там.

Събуждаме се нови... разделени...