Съжалявам

Той отново беше пиян. Гледаше надолу и ходеше бавно. Лесно се задъхваше и от време на време пръхтеше. Дори на уличното осветление се виждаше колко овехтели са дрехите му. Сигурно с тях се беше въргалял някъде в продължение на часове преди да стане. Бяха кални, но на него едва ли му дремеше, защото след малко щеше и да повърне върху тях. Единствената му грижа беше да успее да се добере до дома си. Затова беше извадил ключовете си още от сега. Надяваше се да не ги изпусне при изминаването на оставащите 50 метра. Дано после успееше да уцели ключалката.

Петър се опитваше да мисли за това, когато една тръба го удари по главата. Той падна напред и черепът му понесе втори удар, този път в земята. Със сигурност щеше да го заболи много, ако беше трезвен. Обаче тогава той усети само затопляне по челото. Не можеше да се изправи и му се въртеше свят, както преди час. После усети нещо ново. Ритник в корема. И още един. Те накараха Петър да повърне.

Той се обърна по гръб в опит да види нападателя си. Не го разпознаваше. А сигурно просто не можеше. Каквото виждаше, се мърдаше нагоре или надолу, така че той не различаваше големи детайли. Онзи спря да го рита.

- Хайде! Ще кажеш ли нещо? Сети ли се защо съм тук?

Петър се опита да отговори, но не можа да каже цяла дума.

- Толкова си жалък, че не можеш да говориш. Поне исках да разбереш защо те убивам. То това не пречи, де. – онзи известно време го гледа отвисоко. – Я да те завлека някъде, че да не ни види някой човек.

Непознатият първо го хвана за ръцете. Сигурно мислеше да го влачи на някъде, но после размисли. Започна отново да го рита.

- Хайде, ставай! Не очаквай да те нося.

Петър се опита да се изправи, но не можа. Затова скоро лазеше в някаква произволна посока. Стигна до трева. Искаше да продължи да бяга от нападателя си, но онзи го спря.

- Тук е добре. Още не си се сетил защо съм тук, нали? Време е да ти кажа. Помниш какво направи преди 18 години, нали? Ами, няма как да не помниш. Все пак затова беше в затвора допреди месец. Ако питаш мен, това ти беше малко. Голяма работа, че си бил пиян. Ти уби трима души. Два промила в кръвта и решаваш да караш такси. После се забиваш в автобусна спирка. Какво ти е оправданието? Трябвало да работиш. Жена ти останала безработна и си имал нужда от пари. Ами да си спрял да пиеш, бе. Пък и кой те е карал да ставаш таксиметров шофьор? Въобще като те виждат, че си неизлечим пияница, как са ти позволили да шофираш? Та то е само въпрос на време да се блъснеш някъде и да осакатиш себе си, ако не и още някой човек. Не, всъщност ти не си човек. Ти си някакво по-жалко стъпало на еволюцията, което съзнава нищожността си и затова не му дреме дали ще живее или не. Нали? Животът ти е толкова жалък, че спокойно би се разделил с него.

Петър не можеше да говори, но разбираше. Думите влизаха в съзнанието му и той трябваше да признае, че до последната са истина.

- Чудя се дали някога си бил важен за някого. Имаш ли представа какво е? Знаеш ли, че момичето, което си сгазил в онази вечер, ме обичаше. Ако не беше ти, сигурно сега щяхме да сме женени. Обаче я няма. Няма да се върне. Разбираш ли?

Да, Петър разбираше. Тогава заплака. Не защото онзи го удряше. Почти не усещаше това. Плачеше, защото за пореден път си спомняше какво е направил и съжаляваше.

***

Слънцето тъкмо се подаваше над блоковете, а Петър още лежеше на влажната трева. Беше му горещо и му се спеше. Очите го сърбяха, а в устата си имаше кисел вкус. Спомняше ли си нещо? Да. Имаше обяснение за кръвта по лицето му, за болките в корема и ръцете. Нямаше обяснение защо още е жив.