Бяхме само двамата и пътувахме към едно място, което познаваше само той, а аз не.
По приказките му разбрах, че това е най-красивото място на Земята и то съвсем близо, в края на града.
Пътувахме, хем ми се стори дълго пътуване, хем изпитвах любопитство. Около мен пейзажът беше сив. Дърветата бяха мръсни, облаците оловно–сиви се спускаха над нас, но изобщо нямаха намерение да валят, а само да скриват небето. Даже беше топло, отворих прозореца, но влезна лепкава прах и не можех да дишам. Отнякъде пушеха комини, но комини не се виждаха, само сивкави дири в далечината, нямаше къщи, даже не се виждаше и завод, а една Голяма и мръсно–синя планина.
Нямаше жив човек, навсякъде се стелеше някаква пустота, която невидимо, но съвсем естествено беше оковала целия свя . В никакъв случай не беше злокобно, беше мръсно!! Това беше някакъв сюрреализъм. Приятелят до мен само се подсмихваше и с крайчеца на окото ме наблюдаваше, наблюдавах го и аз с надежда да уловя по лицето му поне един издаен мускул, ко ...