Бяхме само двамата и пътувахме към едно място, което познаваше само той, а аз не.

По приказките му разбрах, че това е най-красивото място на Земята и то съвсем  близо, в края на града.

Пътувахме, хем ми се стори дълго пътуване, хем изпитвах любопитство. Около мен пейзажът беше сив. Дърветата бяха мръсни, облаците оловно–сиви се спускаха над нас, но изобщо нямаха намерение да валят, а само да скриват небето. Даже беше топло, отворих прозореца, но влезна лепкава прах и не можех да дишам. Отнякъде пушеха комини, но комини не се виждаха, само сивкави дири в далечината, нямаше къщи, даже не се виждаше и завод, а една Голяма и мръсно–синя планина.

Нямаше жив човек, навсякъде се стелеше някаква пустота, която невидимо, но съвсем естествено беше оковала целия свя . В никакъв случай не беше злокобно, беше мръсно!! Това беше някакъв сюрреализъм. Приятелят до мен само се подсмихваше и с крайчеца на окото ме наблюдаваше, наблюдавах го и аз с надежда да уловя по лицето му поне един издаен мускул, който да ми подскаже нещо. Това лице се усмихваше мило, очите блестяха палаво и нищо друго. Това лице даже нямаше лице, а една голяма усмивка.

Докато гледах и него, и  пътя, в миг се пренесох в друг свят, бях попаднала в рая. Просто ей тъй, по средата на пътя, една врата се отвори или всъщност преминах през тунел но нямаше бариера: - Това беше фрактал, тази мисъл ми мина мълниеносно.

Бях попаднала буквално в рая. Такава прелестна картина се показваше пред мен, че ми е трудно да опиша, чак очите ме заболяха от тази кристална красота.

Реших, че досега съм гледала през мръсно–кално–прашно стъкло и някой е решил да го измие, само аз бях там.

Дишах най-свежия и чист въздух, който изпълваше дробовете ми до степен, че ме заболяха. Пейзажът имаше такива цветове, че никой жив и дори мъртъв вече художник няма в палитрата си такива цветове.

Из въздуха се носеше такова ухание, че... отново се подсетих, че съм забравила как ухаят цветята, как ухаят дърветата, колко е прозрачно–чисто небето, най-синьото небе и най-зелените ливади. Бях в друг свят по средата на мръсния път, бях в паралелен свят, какъвто можеш да видиш само насън. Гледах го изпълнена с намерение да не го забравя, исках да го запечатам като снимка в съзнанието си така, че като се събудя, да мога да го пресъздам, въпреки да знам, че е трудно.

Събудих се натъжена от това, което видях през прозореца, то изобщо не отговаряше на това, което видях със затворени очи.

Съблякох пижамата си и станах, а душата ми посърнала тръгна след мен. Тя ми показа това, което вече знаех, но имаше много време да стигнем до там.

МБ