втори разказ

СЪНИЩАТА – ПРОЗОРЕЦ КЪМ ОТВЪДНОТО

25 ноември 2001 – 23 часа

        Нареждане към подсъзнанието

Искам  тази нощ да се срещна с представители на други светове, по-точно да сънувам фантастични сънища, но без страховити сцени. (записва се на хартия)

              Сънят

   Сънувам, че съм някъде на място, където има много хора. Мястото ми е хем познато, хем непознато. Представлява двор на училище.

  Изведнъж, не високо в небето всички виждаме летящ обект, който се приближава към нас. Височината му е на не повече от 500 м. Формата му е малко необичайна.  Прилича на три огромни кибритени кутии с разстояние помежду си, но свързани с твърда връзка и под наклон. Излъчваха страхотно сияние, което от време на време рязко намаляваше и ни даваше възможност да определяме точно формата на летящото тяло – троен сандвич.

 Премина над главите ни, но у нас не се породи страх, а голяма радост и всички махахме за поздрав. Когато тялото изчезна от погледа ни, се появи друго, подобно на първото, но летеше по-ниско и влачеше нещо като въже. Когато дойде точно над главите ни, застана на едно място и пусна силен светъл лъч в празното място на двора – по средата. Съпругата ми се затича и въпреки моите викове, че е опасно, тя влезе точно в осветения кръг. Тогава, не знам  защо го направих, но го направих  – хванах въжето. Лъчът моментално изчезна. Жена ми дойде при мен и каза, че било страхотно усещане – щом светлината я обляла, почувствала невероятно блаженство. Небесното тяло постоя още малко над главите ни и пое по посока на първото тяло. Аз обаче не пусках въжето и чаках да видя какво ще се случи. Щом връзката се опъна достатъчно, за моя изненада тялото спря, висейки във въздуха. После бавно  започна да се връща. Аз не пусках въжето и когато дойде точно над главите ни, от него се спусна нещо като светлинна стълба и от там слезе около тридесет годишна жена, дойде при мен и след като ме хвана за ръка, усмихвайки се, каза:

  - Искаш да питаш нещо? Искаш да знаеш кои сме? Добре, питай.

Не почувствах никакъв страх или изненада. Напротив, бях горд и много радостен, че от многото хора избра точно мен за разговор.

Преди още да задам въпросите, жената се представи:

   - Казвам се Иван.

Тогава се загледах в нея и  тъй като пред мен стоеше жена, рекох:

   - Но ти си жена. Как така ще се казваш Иван!

Жената се засмя, и то с такава очарователна усмивка, че за малко да се влюбя в нея.

   - Вижте – рече тя – появяваме се във вида, в който искате да ни видите. Ние имаме съвсем друг вид. Например ти искаше да видиш жена и ето тя е пред теб.

Тогава чак си спомних, че наистина много исках да се яви някоя красавица, такива, каквито се описват в научно фантастичните книги или такава, каквато много хора твърдят, че са виждали – руса, с блестящи дрехи и със страхотно тяло. Но тази до мен бе най-обикновена жена, наистина много симпатична, направо обаятелна. Докато ме държеше за ръката, от нея като че ли струеше топлина, спокойствие.

   - Кои сте вие? – попитах. – И откъде идвате?

Иван ми отговори:

   - Не идваме от никъде. Ние сме си винаги тук, но вие не всякога ни виждате.

   - Защо?

   - Това не мога да ви обясня. Не че не искам. Просто не знам. Има много неща в природата, които и ние не разбираме.

Видях, че и другите същества, които бяха слезли от кораба, весело разговаряха с хората, пръснати из двора, и държанието на всички бе като че ли се познаваха от години - никаква изненада.

След известно време светлинната стълба се спусна от въздушното тяло и всички се прибраха в него, махайки ни  с ръце за довиждане.

Интересното бе, че щом се докосваха до стълбата, като че ли се стопяваха или по-точно превръщаха се в светещо кълбо

Когато летящото небесно тяло изчезна на хоризонта (летеше от юг на север), се събудих.

Нямах никакво напрежение – напротив, бях в страхотно добро състояние и отпочинал. Часът бе пет сутринта.

  Силно впечатлен от съня, повече не можах да заспя.

                                27 МАРТ 2001 ГОДИНА  

     Лягам си, но не забравям да дам заповед на подсъзнанието. Нареждам:

“ Искам тази нощ да се срещна със сина си Емил. Искам да го видя. Искам да установя контакт с неговото подсъзнание!” 

(Синът ми е на хиляди километра разстояние от мен, в Южна Африка)

  Това повтарям няколко пъти с искрената убеденост, че подсъзнанието ми ще стори необходимото.

Сънят

Сънувам, че съм на село, на около сто метра от родната ми къща. Правя нещо на една полянка, която само преди година беше такава. Сега собственикът на парцела издигна голяма къща. Минава мой познат от село и иска да дойде при мен да се видим. Човекът е от София и никога не е бил на селото ми. Казах:

- Не. Сега не може, защото синът ми си дойде. Той е вкъщи и още не съм го видял. Човекът продължи по пътя. Аз влязох в двора. Видях сина си Емил на външните стълби на къщата. Спуснах се и го прегърнах. И той ме прегърна. И двамата плачехме от радост. И двамата казвахме един на друг: “Колко те обичам! Колко дълго не сме се виждали!”

Едно пояснение: Синът ми Емил е висок 1,80 метра и за да го прегръщам, се качих на по-високо стъпало, което даде възможност на сестра му да го прегърне и тя. Попитах го:

- Как пътува?

Той отговори:

- Ужасно! И на отиване, и на връщане.

Точно така каза: “И на отиване, и на връщане.”, което не мога да си обясня Беше напълнял, това личеше най-вече от лицето му. На главата си имаше превръзка, като на южно корейски демонстранти (?!?), не бяла. Беше цветна.

От вълнението се събудих. Беше точно 2 ч. и тридесет и четири минути.

 Мой коментар

Няма съмнение, че се срещнах със сина си тази нощ. Интересното е, че стана по заповед към подсъзнанието, т.е. имаше предварителна насоченост. Мисля, че наистина подсъзнанието го извърши по някакъв начин, но може и моята астрална същност да е пратила сигнал до астрала на Емил и той незабавно да се е отзовал на място познато и мило и на двамата – родната ми къща.

От случилото се може да се направят няколко извода:

       Първо. По време на сън нашата духовна същност не спи и може да се предвижва на хиляди километри с лекота.

       Второ. По някакъв начин съзнанието настройва "компютъра" на подсъзнанието на резонансната честота на подсъзнанието на другия субект и няма никакъв  проблем да се уточнят (като по телефон) и да се срещнат на познато място.

Това става точно както при радиовълните, с тази разлика, че все още не знаем естеството на тези трептения. Със сигурност мога да кажа само, че това са енергийни трептения с много висока честота, разпространяващи се на огромни разстояния с почти мигновена скорост, тоест връзката там е нелокална. 

       Трето. Нито за миг не се усъмних, че прегръщам човек от “плът и кръв” и че и аз съм такъв. Следователно, мисълта, съзнанието и разумът (разсъдъкът) нямат материален характер в познатия на всички ни аспект, но нещата ни се представят  така, като че ли сме материални. Потвърждава се изводът на големите учени, че човек е това, което има като информация в главата си.   

        22 май 2002 г.

Този път не зададох никакво команда на подсъзнанието си – просто бях любопитен какво ще сънувам. Разбира се, темата за отвъдното ме вълнува постоянно, така че и тази вечер си легнах с мисъл за него.

СЪНЯТ

Сънувам, че съм пак в родната си къща на село, но този път тя е празнично осветена и подредена. Вътре има много хора, някои седнали, други прави и всичките весело разговарящи. Когато влязох, видях доста познати, всичките вече от отдавна покойници. Това обаче ни най-малко не ме впечатли, даже се зарадвах, че ще имам възможност да ги разпитам за техния свят. В навалицата се открояваха двама млади мъже, абсолютно еднакви, някъде около тридесет и пет-четиридесет годишни, елегантни и доста жизнени. Гледаха ме постоянно и усмихнато. По едно време се приближиха до мен и ме заговориха. Единият рече:

 - Ти не ни познаваш, но ние сме ти братя.

Не отговорих нищо, защото просто нямаше какво да кажа. Вярно, че имам починал брат, по-голям от мен със седем години, но него го познавам по физиономия, защото умря на 17 години. Щом разбраха, че не възприемам новината с радост, те ме отминаха и се заприказваха с други присъстващи.

Не след дълго при мен дойде позната личност, колега, който бе починал преди петнадесетина години от инфаркт. Казваше се Сашо и бе директор на едно предприятие. Беше облечен в много хубав костюм, с вратовръзка и модерна риза на райета. Поздравихме се и той рече само едно “Е, е?“, в смисъл как си, кажи нещо и така нататък.

Тогава си рекох, че щом ме интересува астралният свят, Сашо може би ще ми каже нещо. Заговорих го.

 - Сашо – рекох – какво представлява вашият свят? И къде се намира той?

За моя изненада, не ми отговори на въпроса, а започна с друго. Каза:

 - Аз и сега съм директор на завод. И то на много високо технологично предприятие. - продължаваше да се усмихва, със същата оная очарователна усмивка, която имаше приживе. Продължи: - Питаш ме за нашия свят, какво представлява. Ами той е ваш, както и ние сме си тук. Ние  сме на по-висока вибрация – знаеш, молекули, атоми, кварки,  субминиатюрен свят, всичко е трептение. Не ни виждате, защото такива са законите на природата, но ние по-лесно ви наблюдаваме. И това виждане няма нищо общо със слънчевата светлина. Не всякога обаче това е възможно.

Тогава полюбопитствах:

- Но какво правите тук в бащината ми къща? Та ти никога не си идвал тук.

- Знаем, че ти много се интересуваш от нашия свят и за теб връзката с нас е най-лесна. Пък и бяхме доведени от близки за теб хора. Родени тук.

Огледах се, но не видях нито един мой роднина – нито родителите си, нито брат ми, (за който стана дума), нито сестра ми, починала на деветнадесет години много отдавна.

- Не виждам никого, когото да познавам – рекох.

- Ще разбереш – каза Сашо с вечно усмихнатото си лице. - Искаш ли още нещо да знаеш?

- Какво още да питам, щом казваш, че всичко е като тук, но при други вибрации, които пречат да виждаме вашия свят...

- Така е. Но все пак го правите, даже и в този момент, иначе как щяхме да разговаряме с теб.

Замислих се – да, наистина беше така. Осъзнавах къде съм, с кого разговарям, тоест съзнанието ми преработва информацията, която е доста необичайна. Докато осмислях това и гледах останалите посетители в стаята, си зададох въпроса с кого всъщност съм. После видях как Сашо и още двама-трима от присъстващите излязоха на шосето, приказвайки, тръгнаха по него и след около тридесетина метра изчезнаха - просто като че ли се изпариха. Дори и насън, това ми направи силно впечатление. По-нататък нямам спомен за нещо съществено.

Когато се събудих, впечатлен от видяното, се запитах: защо не видях роднините си. Та това бе бащината ми къща, където сме се раждали всичките ние – родители, деца.

 И изведнъж!... Боже, Господи, как не се сетих? Та как да не съм имал роднини на тази астрална среща! Спомних си, че когато бях малък, майка ми е разказвала, че съм имал братя-близнаци, родени преди мен - казвали са се Борис и Борислав - които са починали от инфлуенца, когато били на около година.

Наистина удивителна среща с братята ми.

Какви ли още светове съществуват около нас, за които си нямаме и понятие?

 Установяването по такъв лесен начин връзка с тънкия свят (както го наричат руските учени), беше за мен голям успех, защото, освен че получавах информация, се срещах и с хора, които или бяха географски много далеч от мен или въобще не съм ги виждал. Това ме насърчи и аз се запитах един ден: дали не бих могъл да се срещна с учени от астралния свят? Това щеше да е друго. Може би тяхната информация за  ония светове щеше да бъде по-подробна и вероятно по-нова. И една вечер, преди да заспя, написах следното на хартия:

Тази нощ искам да се срещна с представители на по-висши цивилизации, ако наистина има такива? 

  Сънят

Щом заспах, (а дали не бях се само унесъл, не съм много сигурен) сънувам, че съм в леглото и вместо стената на стаята, пред мен виждам огромен екран, целия в жълтеникава бледа светлина. Мина ми през ума, че това може да е някакво отражение от външно осветление. Не след дълго на екрана се показа мъж на възраст около 40-50 години, с ясно изразени черти, интелигентна външност и гледайки право в мен, попита:

  - Какво искаш да знаеш? Аз съм представител на по-висша цивилизация. Задай си въпросите.

 От внезапната среща така се уплаших, щото не само, че не попитах за неща, които ме интересуваха, но, струва ми се, гласно изрекох:

-  Изчезвай! Махай се! – и към себе си - Събуди се, по-скоро се събуди! - Боже, що ми трябваше да викам някого.

И колкото да е изненадващо, видях как образът на мъжа  бавно се стопи, екранът избледня и аз отново виждах стената на спалнята срещу мен.

 Събудих се. Или по-точно преминах в напълно будно състояние. Картината от видяното не изчезваше от съзнанието ми и чак сега разбрах, че извърших невероятна глупост – уплаших се от нещо, което го исках. Прогоних представител на висша цивилизация, който ми дойде, така да се каже, на крака. Страшно се ядосах, но не можех нищо да сторя.

 След това няколко нощи поред се опитвах да си поправя грешката и да се срещна с лицето от екрана, но не се получи – сънят въобще не се повтори.

 Мисля, че причините за това бяха две: страхът от неизвестното и, колкото и да не ми се ще да си призная, недостатъчната вяра в това, с което се бях захванал. Исках да се срещно със разумни същества от други светове, но не бях искрен със себе си.

 Едно е да искаш силно нещо, а друго е да вярваш, че това ще се случи.

 Дори и след като видях непознатия на екрана, в мен се прокрадваше съмнение дали бе редно да влизам в директна връзка с представители на чужди цивилизации.

  Съмнението? Ето данъка, който плащаме, заради догмите в науката. Нестандартното мислене не се постига лесно.

                            ----------------------------

  следва: трети разказ -"Мъже в черно и в България"