Все още усещаше топлия ѝ дъх по своята кожа, омагьосващата мекота на нейната, полъха на косите ѝ, нежните ѝ ръце, обгърнали врата му и крехкото ѝ тяло в неговите. Бяха само двама на света, вплетени в прегръдка от копнеж и забрава, надежда и обреченост. Прегръдка, която не беше сигурен дали някога отдавна беше изпитвал, или за каквато винаги е жадувал. Образът ѝ вече се губеше като в мъгла, но знаеше, че е тя, не можеше да я обърка сред хиляди. Както и да я забрави, колкото и да му се искаше понякога.
Знаеше, че това е сън, но искаше да продължи още малко онзи кратък миг преди събуждане, когато човек все още има усещането, че всичко е наред преди да го връхлети целия товар на битието. Отвори очите си, но веднага ги затвори. Искаше да продължи съня оттам, откъдето беше започнал да се събужда, но вече не беше същото. Каквото и да измисляше не можеше дори да се доближи до това, което сънува преди малко. По това си приличат сънищата и действителността, никога не се развиват по сценарий и винаги те изненадват. Знаеше, че будилника още не беше звънял, но не беше сигурен дали до часа за ставане имаше цяла вечност, или всеки момент щеше да напомни за задачите, които го чакаха. Беше толкова погълнат от сънуваното, че нямаше да може да заспи отново и излежаването в леглото беше по-скоро мъчително. Стана и отиде до банята. Почти машинално взе душ и дори не разбра кога се облече, в един момент просто констатира, че е готов за излизане. Не можеше да спре да мисли за нея и как се появи в съня му. Преди време всяка вечер се молеше да я сънува, за да може поне за миг, макар и нереален да бъде отново с нея. Дори заспиваше с нейна снимка. Но тя така и не идваше, и не идваше. Докато изведнъж не се появяваше изненадващо без никаква причина. Като днес.
Отиде до прозореца, утрото беше мрачно и мъгливо. Като в душата му. Спокойствието и всичката нежност от съня отстъпваха място на болката от случило се и цялата бъркотия в живота му. Знаеше, че днес ще бъде тежък ден, беше така всеки път след като я сънуваше. А имаше толкова задачи, вечерта преди да заспи ги беше прехвърлил една по една. Знаеше, че днес няма да може да свърши и половината, сънят беше променил всичко. Вече нищо не го интересуваше, макар да беше наясно, че точно по този начин бавно, но сигурно срутва всичко около себе си. Понякога се питаше дали не го прави нарочно. Беше затънал в куп нерешени проблеми м/у мечтата да изгради нов, идеален свят и липсата на какъвто и да било смисъл на този свят без нея.
Погледна часовника, имаше още време докато стане време да излиза. Реши да си направи кафе. Обикновено пиеше в офиса преди да започне работа преглеждайки новините. Днес нямаше да го интересуват, затова можеше да си направи вкъщи. Сипа вода, сложи кафе и зачака отново загледан през прозореца. Навън беше все така мрачно. Замисли се как ще изкара деня, как ще успее да свърши нещо, или поне да покаже заинтересованост пред колегите си и клиентите. Най-трудното на работата не е тежкият труд на хамалина, нито скуката на работника на поточната линия, не е дори стреса на лекаря в спешния център. Най-трудното е за сервитьора, продавача и търговския представител да оставят собствените си проблеми, да сложат усмивка на лицето, да изгладят гласа и да излязат пред клиентите си. Как се работи усърдно, когато мислите ти са на другия край на света, или години назад, или пък напред спрямо днешния ден. Но задачите не чакат, изтървеш ли някоя се натрупват и накрая те затрупват.
Кафемашината изписука, че кафето е готово, но чашата беше пълна само наполовина. Откога се канеше да я поправи, но ... на всичкото отгоре докато вадеше чашата се поля с и без това малкото кафе, на дъното останаха буквално няколко глътки. Преди време би приел това като знак в контекста на съня, че всичко е било обречено още от самото начало. Би се ядосал и захвърлил на пода остатъка заедно с чашата и дори кафемашината. Сега изпитваше същите чувства, но нямаше сили за нищо. Беше сутрин, а вече беше изтощен. И друг път му се беше случвало да се скапе, например докато гледа тежък филм, слуша музика и най-вече като се сетеше за нея. Това ставаше обикновено вечер и забравяше всичко до следващата сутрин. Но след такова събуждане денят винаги беше кошмарен.
Опита се да си спомни съня. Беше красиво и успокояващо. Все още пазеше номера ѝ в телефона си, но вече нямаше как да ѝ се обади. Бавно, но сигурно безнадеждността на реалността избута всяка мечта. Трябваше да я забрави. Да я пусне да си тръгне. Разбира се, чисто символично, вече не можеше да направи нищо спрямо нея. По този начин, обаче, щеше да освободи себе си. Трябваше само да затвори очи и тя щеше да се появи. Цялата в бяло. За един кратък миг всичко щеше да бъде светлина. И след това като ги отвори част от нея щеше да изчезне. Следващия път още една, след това още една. Докато от нея не остане само блед спомен, просто факт от биографията. Стана му тъжно, какъв смисъл щеше да има всичко след това. Но нямаше избор, за да оцелее трябваше да го направи. Беше неизбежно дори да не го иска, беше наясно, че времето заличава всичко. Колкото и да не му се иска да си признае, правеше го от месеци. Беше наясно, че в един момент той ще се превърне в нещо, което преди, а и все още ненавижда. Единствено се надяваше това ново нещо да не си спомня какъв е бил преди. Поне докато някой ден не се събуди след като я е сънувал.
Отпи от кафето. Вкусът му беше ужасен и изведнъж малкото му количество се оказа предимство. Загледа се в сивия градски пейзаж и планината, която почти се губеше в мъглата. Имаше чувството, че с напредването на деня става все по-мрачно. Затвори очи ...
© SJS Todos los derechos reservados