Светлината бе ослепителна, толкова чиста, толкова искряща. Аника усещаше полъха на вятъра, който нежно я галеше по лицето и развяваше гарваново черните ь коси. Чувстваше се толкова спокойна и свободна и усещаше, че е гола, но сякаш изпаднала в транс това не й правеше впечатление. Времето сякаш бе спряло. Усещаше единствено... Какво бе това чувство, толкова силно и пленяващо? Усещаше, че сърцето ѝ не може да го поеме. То изпълваше цялото ѝ същество, спираше дъха ѝ, кръвта бушуваше в нея, както вълните на океана разбиващи се в скалите. Чувство, което караше сърцето ѝ да бие лудо, като обезумяло, като диви жребци препускащи в саваната. Аника си помисли, че е в Рая. Навсякъде бе светлина, толкова наситена, толкова бяла, сякаш бяха изгрели не едно, а сто слънца. Светлината я обгръщаше и топлеше, и сякаш не случайно бе гола, тя изпълваше цялото ѝ същество и пречистваше греховете ѝ, събуждаше в нея чувства дълбоко скрити в сърцето ѝ. Чувства, които тя бе заключила, като в кутийка на която бе ...