13.06.2017 г., 23:11 ч.  

Сънят на Аника 

  Проза » Разкази
836 1 6
4 мин за четене

Светлината бе ослепителна, толкова чиста, толкова искряща. Аника усещаше полъха на вятъра, който нежно я галеше по лицето и развяваше гарваново черните ь коси. Чувстваше се толкова спокойна и свободна и усещаше, че е гола, но сякаш изпаднала в транс това не й правеше впечатление. Времето сякаш бе спряло. Усещаше единствено... Какво бе това чувство, толкова силно и пленяващо? Усещаше, че сърцето ѝ не може да го поеме. То изпълваше цялото ѝ същество, спираше дъха ѝ, кръвта бушуваше в нея, както вълните на океана разбиващи се в скалите. Чувство, което караше сърцето ѝ да бие лудо, като обезумяло, като диви жребци препускащи в саваната. Аника си помисли, че е в Рая. Навсякъде бе светлина, толкова наситена, толкова бяла, сякаш бяха изгрели не едно, а сто слънца. Светлината я обгръщаше и топлеше, и сякаш не случайно бе гола, тя изпълваше цялото ѝ същество и пречистваше греховете ѝ, събуждаше в нея чувства дълбоко скрити в сърцето ѝ. Чувства, които тя бе заключила, като в кутийка на която бе изгубила ключето и които не искаше никога повече да изпитва. Това бяха ония най-съкровени и мили трепети на сърцето, които изпепеляваха, но които носеха и болка, и самота веднъж настанили се в човешката душа. Но тук бе различно. Нямаше болка, нямаше самота и пустота. Единствено светлина и любов, която освобождава сърцето.

В тоя миг, в далечината тя съзря силует, целият обгърнат в ослепителната светлина и вдигна ръка за да предпази очите си. Имаше чувството, че ще ослепее, толкова ярко и внушително бе присъствието му. Силуета се носеше по въздуха, като небесен ангел и се приближаваше към нея. И колкото повече той се приближаваше към нея, толкова повече тя се чувстваше в безопасност и свободна. Боже, колко чиста и истинска се чувстваше сега, сякаш преродена, изпълнена единствено с искрена вяра и надежда. И сега знаеше, че това е той, когото бе чакала цял живот и когото бе предавала толкова пъти в живота си. В тоя миг тя изпитваше единствено свобода и изпепеляващата любов, която тя носеше със себе си.

Но, Аника почуства и още едно нещо, което внезапно проби през изкушаващата любов. Почуства срам заради всичко, което бе правила в живота си и което ѝ се бе искало да направи, но за което не бе имала смелостта. Сякаш той, виждаше в сърцето и душата й, но тя знаеше, чувстваше, че той не я укорява, но вярва в нея.

                   - Не се срамувай - проговори нежно гласа на мъжа в светлината- Погледни в очите ми, Аника.

Аника бавно отмести ръка от очите си. Сега той бе на един дъх разстояние от нея. В тоя момент сякаш за миг сърцето ѝ спря и тя неволно ахна. Той бе толкова красив, толкова истински, чист като току-що навалял сняг. Той бе също гол и целия в светлина.

Тя почуства неутолимото желание да го прегърне и сама да потъне в силната му прегръдка. Искаше да остане с него завинаги, до края на времената. В тоя миг, усетил желанието ѝ, той нежно придърпа ръката ѝ и я постави с длан върху гърдите си. Аника усещаше биенето на сърцето му. То не бе, като на другите, то бе необикновено. Усещаше силата му и жаждата за живот. Погледа му я изпепеляваше, сърцето му я опияняваше.

                    - Кой си ти? - чу се да пита с премалял и пресъхнал от възбуда глас

                    - Аз съм Ангелско сърце, Аника - рече той и с другата си ръка я погали по лицето, а докосването му я накара да потръпне по цялото тяло и тя усещаше още, че ако в този миг затвореше очи щеше да е завинаги, защото не издържаше повече на любовта му- Никога няма да те оставя! Ще бъдем винаги едно цяло, сега и завинаги, мое дете на светлината.

                    -Искам да те обичам, искам да остана до края на живота си с теб! - рече с лудо биещо сърце Аника и в тоя миг цялата болка, свенливостта ѝ всички съмнения сякаш се изпариха за да отстъпят място на изгарящото я чувство. И тя го докосна също по лицето и прокара нежните си пръсти през косите му - Толкова си истински.

                    - Вярвай в мен... Вярвай.

 

 

                                                                                                        ***

 

 

Аника бавно отвори очи. В първия момент не можеше да разбере къде се намира, но полека- лека, след като съня започна да избледнява тя се сети. Беше се в същото легло, в същата клиника за душевно болни, в която бе от един месец. Беше сама в стаята, лампите отдавна бяха загасени. Съдейки по мъртвата тишина навярно бе след полунощ. Почуства се толкова самотна и изтощена, навярно за това допринасяха и хапчетата, които в продължение на един месец ѝ даваха в клиниката. Но в следващия миг се замисли. Всъщност не бе съвсем сама. Над нея бдеше нейното Ангелско сърце.

© Давид Иванов Всички права запазени

На един истински приятел

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря, Силвия. Радвам се, че ти е допаднало
  • Много вълнуващо разказваш, браво!
  • Благодаря, Ели! Ти си знаеш какво мисля за теб
  • Разкази с неочакван край! Браво, Давид! Преди години писах един разказ незнам дали го има публикуван тук - дето жената накрая се оказа русалка... Има и един друг - "Превърната в спомен"... Много обичам такива разкази - с изненадваща развръзка. Малкото, които съм писала са все такива... Продължавай да твориш и да ни радваш! Усмивки от мен!
  • Благодаря, Вили
  • Края ме изненада много и ми стана мъчно.
    Но е хубаво,Давид. Много добре разказваш.Може и книга да напишеш : ) Поздрави.
Предложения
: ??:??