29 sept 2012, 14:16

Съобщение по скайп 

  Prosa » Relatos
1156 0 3
5 мин за четене

Онази вечер и аз не знам защо си останах вкъщи. Едната ми приятелка ми предлагаше да отида с нея на рок-купон в един новооткрит клуб, другата имаше идея да изгледаме най-после един много рекламиран филм, а аз, докато се чудех как да организирам вечерта си, в крайна сметка установих, че никъде не ми се ходи.
Винаги става така, когато се сдърпаме с гаджето ми. Отначало съм му бясна, наприказвам му какво ли не, със земята го сравнявам. И всеки път се разделям с него окончателно и завинаги, абсолютно си вярвам. После ми минава и се чувствам ужасно, че съм реагирала толкова импулсивно и крайно, но по-лошото е, че това ме обърква и след това ми е трудно да му кажа колко съжалявам.
Затова просто кротичко седнах пред компютъра с мисълта, че той рано или късно щеше да се обади. Винаги го правеше, явно усещаше колко неловко се чувствам след подобни сцени, и искаше да ми спести терзанията. И за двама ни беше ясно, че съм много наперена, когато го затрупвам с лавина от обвинения, а когато искам да му кажа нещо мило, сякаш онемявам, все не намирам думите. За разлика от мен той не се скъпи да показва щедро чувствата си, знае, че това винаги ме разоръжава.
Надникнах в сайтовете, в които влизах обикновено, хвърлих по едно око на темите във два-три форума и изказах няколко пиперливи мнения по въпроси, които изобщо не ме интересуваха. Просто убивах време. По същата причина си побъбрих и с един скайп познат, и тъкмо се питах дали все пак да не взема да отида на онзи рок-купон, за да не вися в напразно, изнервящо очакване, и той се появи. Заля ме вълна от облекчение, когато зърнах малкото бяло прозорче с ника му.
„Как си, миличко?” – прочетох, и тутакси се разнежих.
„Липсваш ми” – написах.
„И ти на мен, много!”
„Мислех, че още ми се сърдиш”
„Знаеш, че не мога да ти се сърдя дълго.”
„Знам, но... цяла сутрин не се обади!”
„Но нали ти казах, че днес пътувам извън страната. Свързах се при първа възможност.”
„О, наистина! Толкова съм разсеяна! И толкова ми беше криво...”
„Хайде, да оставим това. Сега не искам друго, освен да ме целунеш.”
„Целувам те, целувам те!”
„Обичам те, детенце. Не го забравяй!”
„Обичам те, мило!”
„По-късно ще се включа пак. Но може да е след доста време, не знам кога ще приключим. Ще ме изчакаш ли?”
„Ще те чакам.”
Не помръднах от стола цяла вечер, а също и част от нощта. Минах отново през моите си сайтове, заядох се с един-двама форумни многознайковци, изчетох сума ти форумна поезия. От немай къде се заех да чета и един разказ, очите ми вече сами се затваряха, но аз знаех, че той ще се появи, и го чаках.
Беше доста след полунощ, когато се свързахме отново. Извини се, че деловата вечеря продължила по-дълго от очакваното. Попитах как е минала.
„Нищо интересно – написа той – Нямах търпение да свърши, за да дойда при теб и да те взема в прегръдките си.”
„В прегръдките? Как го каза само...”
„Да, и точно сега целувам онази малка бенка на шията ти. Усети ли?”
„Да. Хубаво е.”
„Искаш ли да усетиш ръцете ми как те жадуват? Не са те докосвали вече два дни и вече не издържат без теб!”
„Миличко...”
„Онази непослушна къдрица отново се е плъзнала така красиво по шията ти, гъделичка устните ми.”
„ Като че ли ме виждаш...”
„Виждам те, винаги те виждам. И когато съм далеч, и когато спя, и когато затварям очи... Сега си с онази малка прелестна нощничка, нали?”
„Да, точно с нея съм, знаеш, че ми е любима.”
„И на мен ми е любима. Но знаеш ли какво ми е още по-любимо?”
О, знаех, и още как! Обичаше да прокарва съвсем леко пръстите си по раменете ми, докато тъничките презрамки сякаш от само себе си се плъзваха по тях. Изпитах неудържимо желание да докосна раменете си, за да задържа това усещане, беше толкова реално, толкова вълнуващо!
„А сега плъзвам устните си все по-надолу, съвсем, съвсем леко, толкова неуловимо, че ще затаиш дъх, за да усетиш допира им върху кожата си.”
„Аз и сега съм без дъх”
„Любов моя, сигурно никога няма да ти се наситя. Колкото повече те имам, толкова повече те искам.”
„Любими... знаеш ли, наистина усетих... наистина те почувствах, сякаш беше до мен.”
„И винаги искам да съм до теб, знаеш го. А ти вече сигурно заспиваш, миличко?”
Ами, какво ти заспиване, бях настръхнала като котка от ласките му. Защото това не бяха просто думи, беше споделена нежна страст, и в този момент се почувствах по-влюбена и по-щастлива от всякога. Малко преди да заспя, си обещах утре, когато се върне, най-сетне да намеря най-красивите думи, с които да му опиша любовта си. И най-вълнуващия начин, за да му я покажа.
На другия ден не можех да престана да се усмихвам при спомена за нощния ни разговор и при мисълта за всички онези прекрасни моменти, които ни предстояха. Знаех, че ще се чуем най-рано когато пристигне на летището, което означаваше рано вечерта, затова и не правех опити да го търся. Но когато вечерта напредна, а от него нямаше ни вест, ни кост, започнах сериозно да се тревожа. По някое време установих, че телефонът сякаш се е сраснал с ръката ми, просто не можех да го оставя, сякаш ако го пуснех, вероятността да иззвъни щеше да намалее. Накрая не издържах и го потърсих аз, обзета от мрачни предчувствия. Вечерта вече отминаваше, упреквах се, че не съм отишла на летището да го посрещна.
Сигналът сякаш безкрайно отеква право в мозъка ми, преди най-сетне да чуя гласа му.
  - Къде си, какво става? – извиках в слушалката.
  - Къде да съм, защо крещиш? – не по-малко объркано измърмори, и ми стана ясно, че всъщност звучи съвсем сънено.
  - Спиш ли? – невярващо попитах.
  - Вече не – кисело ми отвърна – Казах ти, че утре ще тръгвам рано, явно си забравила. Защо ли се учудвам...
  - Как така утре? Нали снощи се чухме...
  - Вчера ти пратих съобщение по скайп, ти изобщо не отговори. Реших, че още се цупиш, но се надявах поне да прочетеш...
  - Но нали... – изрекоха устните ми, но нещо ги спря. А ръката ми най-накрая остави слушалката.

 

 

© Христина Мачикян Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??