Пролог

"Прах. Кръв. Викове. Ужас. Болка. Виждам всичко това като в сън. Имам чувството, че планината ни следи с невидими жални очи и се моли за нас. Но сякаш нищо няма значение. Чувството е пълно - онова чувство на мрачно опиянение, откъсване на душата от физическата мъка... Ах, да, ще убия, прости ми, майко, ще убия, никога не съм предполагал, ще убия, да, убих, убих, и ще убия отново, не съжалявам, все едно да убиеш хищник...

Всички сме подивели. Изпълва ме чувство на гордост, че съм един от тези неустрашими мъже. Извика един, извикваме всички. Падне един, скачат трима. Не мога да го обясня и не, не искам, оставете ме в този миг, не съм тук, не съм тук, нищо не знам...

Има твърде много кръв. Нищо не виждам. Вали ли?... Тъмно е. Знам, че са там, ще убия... убих... летя... ще ги стигна... нищо не знам...

Обичам те, Яна..."

9 август, 1877 г.

Дамян не се завърна никога от Шипка.