Не я познавам! Тя е там, в огледалото и ме гледа странно. Обръща си главата наляво, след това надясно и е вперила зоркия си поглед в мен.
Изглежда тъжна, но е студена. Виждам го в очите ù! Сълзите ù са ледени кристали. Болката ù е режещ хлад. Искам да протегна ръце и да я докосна, за да я стопля, но и аз съм толкова студена.
Не я познавам, но много прилича на мен. Има същата коса, същите устни, с които отпива горчилката на сълзите си. Има същите променящи се очи, които е научила да убиват с безразличие. Може би те са умеели да говорят на хората, но тя е заглушила гласовете им. Сега гледат еднозначно, хладно и са сухи, като ронеща се скала - също като моите.
Изглежда твърда, но е ранена. Виждам го в държанието ù. Стои здраво на краката си и едва ми се усмихва. Изправила е гордо раменете и главата си, но аз усещам раните ù. Не ги виждам. На външен вид е цяла и завършена, без нито една драскотина и капчица кръв, но вътре - вътре е вулкан от чувства, от болки и дупки. Празноти, които няма ...