Трета част:  И така. Стигнах до ужасното и отвратително изпитание, нали? Добре. Трябва да изляза с Зубъра на среща и да го целуна, но не по устата (слава богу). И другото, което е: Трябва да стоя до него на чина една седмица! Ужас!

--------------------------------------------------------

Дзъррррррр, дзърррррррррррр, дзъррррррррр.

Алармата на часовника ми сутринта. Браво, успя да е събудиш. Погледнах часа. Осем без двайсет! Какво? Защо ме е събудил чак сега! Нямах време да му мисля, така че бързо се оправих за първия ден в новото училище. Времето беше топло, затова обух едни къси дънкови гащи и тениска. Взех празната си раница (празна, защото нямам учебници все още) и слязох долу. Оставаха пет минути! Не исках да закъснявам точно сега! Наредих на тате да ме закара до там. Той беше само по тениска и шорти, но се съгласи да ме закара в този вид. Нали и без това нямаше да излиза извън колата. Двамата се обухме и влязохме в колата. Баща ми караше доста бързо. Явно не искаше да закъснея за училище. Пристигнахме бързо, макар и пътя да беше дълъг. Аз изхвърчах от колата без да кажа нищо. Вече се качвах по стълбите, когато звънецът звънна. Стигнах до стаята. От вътре се чуваха весели викове. Явно не бях закъсняла. Отворих вратата. Всички се умълчаха и седнаха по местата си. Когато видяха, че съм аз отново се заеха с приказките. Аз се усмихнах. Не беше чак толкова зле. Всички явно си бяха лудетини, като мен. Със сигурност не си пишеха домашното. Огледах всеки човек и по описанията на Мая разбрах кой кой е. Погледът  ми се спря на човека на първия чин. Зубъра. Беше облякъл училищна униформа. Пишеше нещо в тетрадката си. Не се и учудих. Той вдигна погледа си, побутна очилата си по нагоре на носа си и ме погледна. Аз му се изплезих подигравателно и отидох при Мая. Момчето се натъжи от това, но не ми пукаше.  

-          Здравей. – поздрави ме Мая, като не отделяше очи от едно момче.

-          Здрасти. Това Люк ли е? – попитах я аз.

-          Мхм. – отговори ми тя замечтано.

Люк беше капитана на отбора по баскетбол. Имаше руса коса и сини очи. Носеше тениска на отбора и шорти (отново на отбора). По тениската му разбрах, че беше номер  „17”. Явно всички момичета го харесват, но не и аз. Не искам, когато  минавам по коридорите всички да  обсъждат, че съм гадже на Люк. Не обичам да се набивам на очи. А и не го харесвах  толкова много.

-          Защо още не сме започнали час? – попитах аз.

-          Учителят днес няма да идва на училище, затова днес няма да караме два часа! Е, сега единия, другият е последният. 

-          Аха, ок. Никой ли не го замества?

-          Не! Никой не иска да го замества. Особено, когато става въпрос за нашия клас. Всички учители ни мразят!

-          Боже. Добра репутация си имате!

-          Вече и ти си част от тази репутация! – каза тя и се засмя.

Всички учители ги мразят. Разбирам ги. Но това не е лошо! Този клас е точно  като за мен! Мая ме заведе при другите момичета, за да се запозная с тях. Катрин, Сузи, Дарси и Даниел – това бяха момичетата от класа, с които трябвало да си запозная. Те били най-важните. Стояхме и си говорехме, докато часа не приключи. Следващия беше спорт. Всички бяха спортни типове, освен оня – Зубъра. Всички играхме баскетбол, докато Зубъра си стоеше на пейката и четеше нещо. Аз се засмях. След първата игра, всички отидоха да пият вода в училището. Аз си носех в шише, затова отидох да го извадя от раницата си, която стоеше на пейката, близо до Зубърчето.  Извадих шишето си и го отворих. Отпих една глътка и чух глас:

-          Здрасти! – поздрави ме учтиво Зубъра.

Аз първо се задавих, той понечи да ме потупа, но аз се отдръпнах.

-          Не ме докосвай! И не говори с мен! – скарах му се аз.

-          Как се казваш? – попита ме той.

-          Казах ти да не говориш с мен. Все пак – казвам се Джуди – отвърнах му.

-          Аз съм Харолд Едуард Стайлс – тихо каза той, но достатъчно силно, за да го чуя.

-          Никой не те питал! И що за име е това? Харолд! Пфф! – извиках му аз и се засмях.

-          Той се наведе над книгата, отгърна нова страница и продължи да чете.

-          К’во четеш?

-          Знаеш ли, че израза „К’во” не е приличен. – обясни той.

-          Не ми пукаааа! – изкрещях му аз в лицето.

Тогава при мен дойде Катрин.

-          Що говориш с него?

-          Не говоря с него! Той е тъпак!

-          Казва се „Защо”, а не „Що” – пак обясни Харолд.

-          Не ни пука! – изкрещяхме двете в един глас и се засмяхме силно.

Този ме ядосваше здраво. Омръзна ми от него. „Харолд”! Що за име наистина. Сигурно има и друг начин да го наричат. Може би „Харо” или „Ролд”. Не знам. Изпразних главата си от тези прадни приказки и се включих в играта. Вкарах доста кошове. Зубъра не откъсваше поглед от мен. Това ме дразнеше много! Докато играехме Люк ме заговори. Той беше доста добър в баскетбола, не пропускаше никога.

-          Хей. Ти трябва да си Джуди!

-          Да. Ти си Люк, нали?

-          Мхм. След училище затваряме Харолд в една стая и се заяждаме с него. Някои го бият дори. Искаш ли да се включиш?

-          Не знам. Не искам да се забърквам с неприятности още от първия ден.

-          Никой няма да разбере. Пък и да ни види някой учител... нищо - няма да посмее да издаде. Хайде де! Включи се!

-          Ще видя.

-          Или искаш да си като Зубъра?

-          Ще дойда! Добре!

Няма да съм зубър. И знаех, че няма да стана като него. Синеочкото само ме заплашваше. Но ми се стори забавно, пък и исках да се впиша. Затова реших да ида. Когато свършиха часовете, отидох в стаята, в която трябваше. Влязох вътре. Всички се бяха събрали около Харолд и се заяждаха с него. Когато всички се обърнаха, за да видят кой влиза  видях лицето на Харолд.  Беше се сгушил в един ъгъл и красивите му очи бяха насълзени. Да, красивите му очи. Наистина харесвах очите му, но само тях, да не си помислите нещо. Стана ми жал за него. Това не бях аз, не знам защо.

-          Хора, не си заслужава да си губите времето с  тоя! През това време можете да сте вън. Да играете баскетбол, футбол, волейбол или просто да излезете някъде. Не си заслужава времето!

-          Хм... тя е права! Защо си губим времето? Хайде да се махаме! Оставете го да циври! Ха-ха-ха! – каза Люк.

-          Всички се съгласиха с него и излязоха. Аз стоях в стаята без да мърдам, вперила поглед в момчето.

-          Ъмм, добре ли си? – само това успях да кажа.

-          Той ме погледна и пак сведе глава.

-          Вероятно не. Не знам защо питам изобщо.

-          Защо го направи? – попита той.

-          Кое?

-          Защо ги изгони от тук?

-          Ами... аз... така. Виж, стана ми жал за тебе и просто не можех да те гледам! Ясно! Сега изчезвай!

Той просто стана от мястото си, взе раницата си и бързо излезе. Аз останах в стая няколко минути вперила поглед в една точка. Телефонът  ми ме извади от този транс. Скарлет! Съвсем я забравих! Веднага ѝ вдигнах и ѝ казах, че ще говорим по скайп, като се прибера.  Тръгнах към къщи. Вървях бавно и си мислих за глупостта, която направих преди малко – спасих Харолд от съучениците ми. Наистина, май не трябваше да го правя. Сега щяха да си помислят, че го харесвам или че ми е жал за него. Утре в училище щях да се оправя. В мислене чак подминах малко къщата, добре че се усетих и се върнах. Минах по каменната пътечка и отключих вратата. Краката вече не ме държаха. Училището беше твърде далече.  Проснах се на леглото и включих лаптопа. Пуснах скайпа и звъннах на Скарлет.  Разказах ѝ всичко и ѝ показах къщата чрез камерата. Пренесох лаптопа през цялата къща. Тя много хареса новият ми дом. Говорихме си дълго. По едно време тя повдигна тема за брат ми. Оле, аз се сетих, че не съм го взела от училище! Той не знаеше пътя дотук, а и нямаше номера ми. За щастие бях записала някъде неговия номер. Веднага му се обадих и го попитах къде е. След отговора му тръгнах към училището с мотора на баща ми. Да, карах мотор. Но рядко. Татко не знаеше за това. Нито някой друг от семейството. Много бързо стигнах. Скот играеше в салона  футбол и не го интересуваше, че съм го забравила. Даже май се радваше. Чакай малко. С кой играеше той? Отидох по-близо без той да ме види. Надникнах вътре лекичко.