Започвам една серия от разкази. Най-важното за нея е, че е по истински случаи. Моята намеса ще се постарая да сведа до това да предам фактите цялостно и детайлно. Ще пиша малко суховато, защото и без това на всяка втора дума ще ми идва да се смея. Но не върви пиша само хааа-хааа-хааа. Едва ли някой ще се впечатли от подобна тавтология. 

Когато реших да опиша тези случки, си зададох въпроса защо го правя. Първият ми отговор беше: ами като седнем на маса и след втората чашка всички се заливат от смях на историите, значи наистина са смешни. Да, но то след втората ракия всичко е смешно, особено ако скоро сме ходили на зъболекар и искаме да покажем блестящите си бели зъби. Този отговор отпадна. Вторият беше, че това са бисери от бита на днешните троянчани (няма отправка към Бит и душевност). Бисери, бисери, колко да са бисери? Ми то из цяла България хората си се напиват, а не само в Троян. Руснаците как пият … ей, повредиха и нашите бесарабски българи… Остава най-логичният отговор. Логореята. Хванала ме е явно и не ме пуска. Логорея върху лист – графомания. Ето и отговора на въпроса. Разболявам се от графомания. Мисля си, че имам какво да кажа на света, че моите истории са толкова интересни, че не бива да си заминават в отвъдното с мен. Е, все още съм млад, но тия случки са достатъчно отлежали и ако вече не се заема да ги опиша, това никога няма да се случи.

Мислех си и за имената на героите в случките. Като че ли историите няма да са същите, ако сменя имената на героите. Някак името си носи героят, външният му вид, характера. Но с риск да разваля вкуса на манджата, която готвя, ще ги променя. Двама от героите ми са доста издигнати вече хора и споменаването на имената им ще се отрази зле на името им в обществото и на нашите отношения. А не искам да губя връзки в лекарските или научните среди. Все пак семейство, деца имам. Тепърва ще трябват връзки.

Остава да опиша и главните действащи лица. В различните истории участват различна комбинация от съставките, но има нещо важно, което обединява героите. Всички са родени и живели в първите 18 години от живота си в Троян. Моята скромна личност прави малко изключение, затова и не съм пряк свидетел на някои от историите. Но в тях съм получил информация от различни информатори и доколкото е възможно едно събитие да бъде описано по сходен начин от няколко различни свидетели, събитията са се развили според разказа, поместен тук.

Да продължа за участниците. Общото между тях е, че всички да били въвлечени да участват в един клуб. Организатор, администратор и главен шаман беше един от героите. Ще го нарека Христо Бохемски. Имаше огромна амбиция, която се материализира в създаването на подобен клуб в соц.времена. Беше гъст с шефа на местния музей и той го защитаваше при нужда, като му беше дал и някаква бележка, че обходите ни, влизането ни във вододайни зони  и прочие е с цел събиране на научна археологическа и много важна информация. Хората живели тогава ще разберат какъв късмет е имал изобщо Бохемски. Бяха му дали помещение, в което се събирахме един ден в седмицата за научни беседи. Често беседите се извращаваха в алкохолни опиянения и похотливи задявки с постоянно менящите се членки на клуба. Е, аз бях малък тогава, най-малкия всъщност и се вълнуваш повече от Христовите театрални етюди, в които играеше някои от римските императори и заповядваше на своите центуриони, легати или трибуни. Играеше добре, беше изключително чаровен с което печелеше нежното присъствие в клуба и съответно на принципа на скачените съдове се събираха момците с лъхащи хормони около мацките. И така винаги имаше поне 10 човека за обход на някоя местност, при които обходи се събираше керамика от току-що изораните ниви. Имаше и едно постоянно ядро от няколко човека. Единият стана известен лекар, да го нарека Калин Стаков. Той беше от най-добрите приятели на Бохемски и често му даваше уроци, когато Христо се увличаше повечко. Другите от ядрото бяха едно момче с наднормено телосложение, което търсеше изява и пиеше порядъчно. Също и един съученик на Бохемски, верен последовател и нерешителен като личност, доста слабичък на фигура и също понасящ добре сливовата ракия - Стоян. Братът на Стоян с леко поетични наклонности и чаровна усмивка – Фильо. Той беше най-близо до мен по възраст, само година по-голям. Та когато Бохемски влезе в Търново да учи официално археологията, групичката усети веднага липсата му първо по липсата на онази част от човешкия род, която кара сърцата на мъжете да трепват. Второ по липсата на наукообразност в експедициите, а беседи изобщо липсваха, поне не и на тема археология и история, като се наблягаше на по-натурните неща – пиене, ядене и ако се излъже някоя мацка случайно да се включи и други работи. Трето – по липсата на музиката на Висоцки, четвърто – по неносенето на алпийски въжета които все пак влизаха в употреба от време на време.

И така, изясних красивата групичка, която се беше заформила и която произведе световно неизвестните събития, на които ще дам светлина в разказите си нататък. За съжаление събитията, на които съм бил пряк свидетел ми се губят в някои части, особено в по-късните като време от фабулата. Но всички знаем ефекта, че свидетелят на дадено събитие даже и да не е видял или чул даден детайл, то той е убеден в достоверността на спомените си. Така и аз ще се позова на моите спомени, пък били те и леко бледи ли съвсем малко променени. В тези разкази няма да има описание в първо лице, информацията за което е получена по разкази на други очевидци. Тези случки от живота ми са толкова срамни, че не бих ги споделил с широката публика. Добре, че касетките за касетофони не са трайни носители на информация и вече няма доказателства за тези ми подвизи, вярвам.