Там където бях най – щастлив

Нито следа от него вече няколко седмици. Всички бяхме на крак. Полицията претърсваше всяко място в радиус от десет километра. Нищо. Единствената следа, която беше оставил бяха сажди и прахоляк. Всички бяхме разпитани, задаваха ни въпрос след въпрос. Как бих могла да отговоря , дали знам, къде би могъл да се скрие, дали някой иска да му направи нещо лошо или дали смятам, че може да бъде отвлечен. Чувах въпросите на следователя сякаш идваха от много, много далеч. Дори не си спомням какво им отговарям в този момент, но помня усилието което полагах за да бъда максимално точна в достоверността на фактите.

- Защо плачеш? – попита следователя

- Трябваше , изглежда това да се случи за да си отговоря или по точно да разбера нещо.

- Какво да разбереш? – попита той

Замълчах. Не желаех да отговарям. Нямаше да помогне да го намерят, дори и да отговоря. Този отговор беше лично за мен , лично в мен, беше отговорът на моето сърце. Мисълта, че може никога повече да не го видя ме караше да се чувствам, като вкаменелост, сякаш бях фосил на милион години затворен в дълбините на скала и единствено той можеше да ме освободи от хватката , единствено той знаеше къде съм.

- Тръгвай си, ако има нещо ново или се нуждаем от някаква информация, ще те потърсим- каза следователят

Излязох от управлението и студеният въздух, вятъра и сивото в небето ме върнаха в реалността. По тротоара се разминавах с хора , които не познавах, заглеждаха ме, една жена ми се усмихна, ускорих крачка. Не знаех, къде отивам, имах усещането, че краката ми се движат механично. Тогава осъзнах, че не хората заглеждат мен - аз ги зяпах с надеждата да го открия сред тях. Спрях и седнах на една пейка, а в ушите ми още звучеше гласът на следователя и въпросът-„ Какъв човек е той?“ , отговорих му, че е „ нормален човек“ , глупости, пълна лъжа, сигурно, ще ме потърсят пак за да дам обяснение на този отговор, ако разпитват и други състуденти. За повечето от нашите колеги той е смахнат пияница, така го наричат, фантазьор, лунатик и откачалка. Аз съм му, може би единственият по-близо човек в този град. И на мен ми харесваше да мечтая за това. Как да разкажа на здравомислещи хора за голямата мечта, за създаването на тази машина, ако бях споменала за замисъла на това изобретение, за това, че съвсем скоро смятахме да започнем експерименти, щяха да викнат белите престилки. „ Хубаво е да знаеш, че има човек, който носи същата лудост, като твоята да усещаш, че думите ти, когато му говориш, създават мелодия в сърцето сходна с твоята“. Това ми беше казал при една от последните ни срещи. После си тръгна. Ще го помня до края на живота си този ден. Толкова бе слънчево.

„ Виждаш ли, как сме огрени от светлина, след няколко часа, когато слънцето се скрие, всичко, ще добие съвсем друга форма( Извади обектива на фотоапарата си от чантата и го загледа) , знаеш ли, че знам как да я направим. Хрумна ми точно от този фотоапарат. Фотон! Извика той, като се изправи, обърна се към мен и ме погледна в очите, а аз го гледах с недоумение. Виж, каза той сочейки му слънцето, това е часовник, първият ориентир за хората, първият с който са отмервали времето. Чакай, ще започна по-отдалеч, ако ти направя снимка точно в този момент, ще те запечатам завинаги, точно с помощта на светлината. След като това е възможно, смятам, че нищо от случващото се не се губи т.е. слънчевата светлина за мен е отговорът, най-големият носител на информация, следователно смятам, че ако вземем наша обща снимка от място на което сме били и създадем холограма, достатъчно голяма, че да ни побере и двамата, настроим устройството в същия ден, час, минута и секунда в който е направена снимката, бихме могли да се пренесем отново там.

Това ми беше казал. Колко общи снимки имахме? Колко пъти го бях фотографирала? Къде ли се е чувствал най-щастлив? Пазех ли всички филми? Възможно ли е саждите и чернилката от мястото на което бе видян за последно да са от неговата фантастична машина?

Имаше логика в думите му. Истерично започнах да се смея. Хрумна ми, че ако е прав, то електрическата енергия използвана в днешно време , донякъде е манипулация за цялото общество, за цяла една епоха. Имаше само едно решение – да се прибера и да прегледам всички филми . Интересно ми беше дали ще открия нещо.

Кутийките наброяваха двадесет и четири и още три с недобро качество и само няколко ясни кадъра на тях. Започнах да ги отварям една по една. Изглеждаха непокътнати, стояха си така, както ги бях оставила. Изваждах филмите, разглеждах ги и виждах силуетите ни отпечатани на тях. Оставаха само още три не отворени кутийки, а отчаянието набираше все по-голяма сила. Натиснах с палец капачето и то отфръкна и се завъртя на земята. Издърпах филма, беше само една част от него, около десетина неясни кадъра. Наведох се за капачката и забелязах, че от кутийката стърчи още филм към който беше прикрепена някаква бележка. „ Смятам, че ще се сетиш да ме потърсиш сред тези спомени. Оставям тази бележка за всеки случай. Не се сърди, че не ти казах и ще опитам да върна времето сам. Знам, че ще се опиташ да ме намериш, но не се тревожи ти вече знаеш къде съм.“

На снимките ясно личеше датата и часът в който бяха направени. Мястото също познавах, много добре. Една година след, като бе запечатан този момент се върнах отново. В същия час минута и секунда отново стоях там. Загледах се в хоризонта и чувах как морето бушува. Стори ми се , че виждам силуети точно срещу мен, след секунди картината доби по-ясно очертание и тогава го видях, видях и себе си , нещо като Фата Моргана с нашите образи. И тогава разбрах, че когато е тръгвал за този запечатан преди година момент е създал холограма с обратна посока.