Там слънцето не блестеше

Посветено на Лили Вълчева (Kalia1117)

18 април, 1971

До Якоб Берковиц

Тел Авив, Израел

Шалом, братко! Нека Бог, нашия Всевишен е винаги с теб и семейството ти! Мир и сполука нека винаги намират пристан в дома ти! Избрах да ти пиша в този ден, защото днес е Пасха и както нашия народ на този ден се е избавил от робството и игото на фараона за да сключи свещен съюз с Бога наш, свещено да е името Му, така и аз ще се избавя от игото на своя живот суров и се моля Той да ми прости и да ме приеме, защото болката и гореста са нетърпими! Най-вече се моля ти да ми простиш и искам да сключа съюз с теб, защото през всички тия години на неописуема горчилка, ти бе като брат за мен, а знаеш, че имах брат, син на майка ми и баща ми, който загубих, Якоб, в ония ад!... Оная тъмна дупка където слънцето не блестеше и човешкия живот не струваше и пукната пара. Vernichtung durch Arbeit*, Категория III, така наричаха ония кучета от СС това прокълнато място и всеки черен ден ни унищожаваха и физически и психически, докато не се превърнахме в сенки сякаш изпълзели от пъкъла. А това бе ада на земята и ти го знаеш! И ти бе там и видя с очите си, и вкуси от горчилката. Когато четеш тези редове, аз вече празнувам своята Пасха- моето избавление- и навярно вече не съм сред живите!... Решението бе взето отдавна, но досега нямах сили и смелост да го изпълня. Затова сключвам съюз с теб и предсмъртно искам да ти поверя най- голямата си тайна! Пазех я през всички тия години и тя ме унищожи! Това, което започнаха кучетата от СС, пазенето на тайната го довърши! Знаеш, че не обичам да говоря за брат си понеже именно в тоя безмилостен ад го загубих, а беше толкова млад и можеше да живее още, Якоб! Най- големия и безмилостен лагер в целия Райх, лагер на смъртта- там свърши живота му! Сякаш беше нещо ненужно, някаква отрепка, която не заслужаваше да живее. Защото за СС такива бяхме ние всички- животни и изроди на които живота трябваше да бъде изсмукан в името просперитета на Хитлеровата империя на злото. Аз знам какво се случи с Ишмаел! Знам, защото бях там! Аз, Якоб... аз убих брат си!... Кълна се в Бога ми, нямах друг избор! Господи, прости ми нямах друг избор!... Той... Той беше на прага!... Нямаше да издържи, а ти знаеш, знаеш много добре какво се случваше с такива прокълнати души... Помниш ли, Доктор Смърт, защото аз помня, още помня името му- Ариберт Хайм, офицера от СС, всички го наричахме Доктор Смърт! И при него отиваха всички като Ишмаел, които бяха с единия крак вече в гроба. Залъгваха ни, че ги лекуват, но всички знаехме, че извършват нещо ужасно с тях понеже никога не се връщаха! По-късно разбрах, че са инжектирали отрови и бензин в кръвта им!... Не можех да позволя това да се случи с Ишмаел, Бог да ми прости, не можех! Беше ден като всеки друг в тоя пъкъл изпълнен с болка и агоня. Изкачвахме се по "стълбата", оная пътека със стъплата високи по един метър и влачехме на гръб огромните гранитни блокове. Ти помниш, нали! Болката и изтощението бяха неописуеми! Die Todesstiege*, така я наричаха и целта й бе да ни унищожи. Да ни мъчи възможно най- много и да изкорени всяка следа от достойнство в нас! И на върха й оная отвесна стена, от която бутаха всички които не можеха повече да издържат на мъките. Помниш ли как наричаха всички ония които си отидоха по тоя зловещ начин- Fallschirmspringer! Единственото, което чувахме в такива дни бе трошенето на кости от бутаните долу в каменоломната, а офицерите от СС се забавляваха по тоя начин!... Не можех да спя нощи наред! Само тоя звук пищеше в ушите ми! Не исках това да се случи и с Ишмаел. В тоя ден бяхме рамо до рамо и влачехме гранитните блокове нагоре по "стълбата", когато Ишмаел се подхлъзна и рухна. Гранитния блок едва не го смачка... Наведох се бързо да му помогна преди да са ни видяли, но той не можеше повече, не можеше да се изправи. Казах му тогава, още помня: "Дръж се братко! Можем да успеем! Малко остана!" Но в очите му видях, Якоб, Бога ми видях, той не можеше повече... Умоляваш ме безмълвно да го оставя на съдбата му!... В тоя момент един надзирател ни видя тъй като бяхме нарушили строя. Затича се към нас и когато ни настигна ми зашлеви една плесница и изрева веднага да го изправя! Разтреперих се!... В тоя момент можеше да се случи всичко!... Напънах и малкото сили, които имах и се опитах да помогна на брат си. Изправих го, но краката му като вейки се огънаха и той отново рухна! Отведоха ни в една барака. Надзирателя остана отвън и чух запалването на цигара. Какво ли ни очакваше? В тоя момент взех решение, последствията на което щяха да ме преследват цял живот! Нямах много време!... Съблякох горната част на лагерната ми униформа и с нея го направих! Удуших Ишмаел, моя любим брат... Боже, прости ми!... Той... Той не се съпротивлява... Нямаше вече живот в него!... Просто се свърши и издъхна, докато с все сила натисках горнището върху изнемощялото му лице- имах чувството, че ще го смачкам, токова крехко и чупливо бе станало! В бараката бяхме той и аз. Две сенки от пъкъла... Едната бе си отишла завинаги, другата щеше вечно да гори в ада!... Повече не го видях... Дойдоха двама "санитари". Навярно помислиха, че вече е издъхнал и бързо отведоха трупа- не знаеха, че сме братя. Никой не знаеше освен ти, Якоб. Мен ме завлякоха грубо отново на кариерата- за мен ада продължаваше. И аз знаех, че дори някога и да се измъкна от това място, ада щеше да ме гори до края на живота ми! Когато четеш тези редове не се изпълвай с ненавист към мен, но горещо те моля Якоб да ми простиш!... Нямам вече сълзи, отдавна ги изплаках... Ето и моя край дойде!... Отивам си! Отивам при Ишмаел, скъпия ми брат! Дано там горе душата ми намери покой и се моля той да ми прости, когато отново се срещнем... Помни Маутхаузен, Якоб!... Там слънцето не блестеше!...