Шкафчето до главата ми започна да вибрира някъде около два и половина сутринта. Звукът на телефона беше изключен, но нервното му подскачане върху дървената плоскост в момент, в който навсякъде е тихо, закономерно предизвика ефекта на бързото събуждане с учестено сърцебиене. С широко отворени, невиждащи очи и с щръкнала във всички посоки коса седнах на спалнята, за да може тялото да изчака ума да се завърне от страната на сънищата и когато се получи желаният синхрон, протегнах ръка, светнах нощната лампа и грабнах апарата. А той продължаваше невъздържано да трепери.
– Ало – грозно изграчих в слушалката. – Кой е?
– Аз съм, Алекс – чух гласа на баща си, но още преди да му се зарадвам, той продължи с нетипична за характера му строгост: – Трябва да ставаш.
– Какво има? – напълно излязъл от унеса попитах притеснен, защото най-сетне схванах, че нямаше как да съществува тривиална причина за телефонно обаждане в това време на денонощието.
– Ела в болницата, Алекс. Дядо ти е тук. Приеха го по спешност. Иска да те види.
– Къде е?
– В интензивното на кардиологията, на третия етаж, но ако не можеш да се ориентираш, питай служителките на регистратурата. Те ще те упътят. Побързай, Алекс. Той те чака.
Недочаках нова покана. Навлякох първия панталон и първите фланела и яке, които зърнах, целунах по челото разтревожената си съпруга и полетях към любимия старец с малката семейна червена кола. При спазване на 50-километровото ограничение, пътят до болницата, в зимни условия, бе не повече от 10 минути, но твърдо бях решен да ги намаля до пет. Нямах представа какво се е случило с дядо, но после се сетих, че щом са го приели в кардиологичното отделение, значи, че нещо със сърцето му не бе наред. Не можех да повярвам, че сърцето изведнъж го е предало. За последно го видях миналата седмица. Нищо във вида му не подсказваше, че има сериозен проблем със здравето. Напоследък опознах стареца доста добре и можех да разбера по изражението или цвета на лицето какво се случва не само с мисловния и емоционалния му мир, но и дали физически се чувства добре.
През шестте месеца след незабравимата ни екскурзия, създадохме традиция да се срещаме ежеседмично за споделяне на истории от лагерния живот. Решението да се виждаме редовно се роди още в колата на връщане от Л. Дядо ми беше все още развълнуван от преживяното, но лицето му вече изглеждаше два нюанса просветлено. Сякаш бе оставил голяма част от тежкия си товар на кариерата и до руините на някогашните административни постройки в лагера. Бях сигурен обаче, че имаше още за разтоварване и се уговорихме веднъж седмично да отделяме няколко часа, за да продължим да изтупваме миналото от праха на забравата.
За мен беше неизразимо преживяване да продължавам да слушам покъртителните лагерни истории от устата на такъв сладкодумен и достоверен разказвач като дядо ми. След всеки изкаран миг в присъствието на най-възрастния член от рода Александрови, се засилваше желанието да реализирам неотдавна появилата се идея да запиша всичката информация, достигаща до ушите ми. Без никакво съмнение осъзнавах, че мой дълг бе да предам на другите това, което чувах. Хората имаха право да знаят. Не. Хората нямаха право да не знаят, че тук, на земята, върху която стъпваме, само преди няколко десетки години, са се случвали събития, които заради страха и мълчанието тайно са изцапали с кръв и родителите ни, и самите нас. Сегашните младежи бяха длъжни да узнаят какво са вършили или на какво са били подложени предците им, а как щяха да употребят в личния си живот тази информация бе въпрос, който всеки за себе си трябваше да реши.
И как можех да не предам наученото нататък – разказите на стареца ме разтърсиха из основи, промениха възприятията ми не само за миналото, но и за настоящето, и за бъдещето. Историите му съдържаха информация за случки и събития, но те бяха и разкази, изпълнени с емоции, които задаваха въпроси и деликатно загатваха отговорите, така че в един момент се оказах обезоръжен и се предадох – започнах да описвам спомените на дядо за преживяното от негова, но и от моя гледна точка.
Записките излизаха под формата на интервюта, повествования, есета. Позволих си и да нахвърлям някои от своите разсъждения, обръщащи внимание най-вече на белезите, които ужасът на комунизма оставя в душата на обикновения човек, смачкан от тоталитарната система. И работно заглавие имах за творбата – „Танцът“. Танцът при всички нормални обстоятелства е грациозно изкуство, действие на някой, който доброволно желае да внуши емоция или с движенията си да пресъздаде художествен образ. Не и в случая на дядо ми. За него танцът бе издевателство над свободната воля, средство за унижение и подтисничество. Комунистическият танц бе жесток фарс и аз исках да предам именно тази идея на читателя.
Дали все до някого щеше да стигне написаното не знаех, но поне нямаше да се боря с мисълта, че съм бил пасивен, когато е трябвало да действам. И този урок бях научил от стареца. „Езикът носи зло в себе си – казваше с уморения си глас дядо Христо и тъжно продължаваше – а злото не се проявява само когато този нищожно малък човешки орган се използва за изричане на обиди и лъжи, но и когато мълчи във време за говорене на истината“.
Сигурен съм, че няма да забравя никоя от срещите с дядо ми. Всяка една поотделно представляваше бележито преживяване, но всичките заедно… всичките заедно оставяха незаличимо впечатление, което дори времето, този крадец на спомени, не е в състояние да ограби. Оставаха още два светофара разстояние до болницата. Наближих първия. Той примигваше в жълто на среднощен режим и затова натиснах газта, когато от ляво връхлетя скъп черен спортен автомобил. За малко да ме помете. Бях принуден да натисна рязко спирачката. Малката червена кола се размина на сантиметри със сблъсъка и спря посред кръстовището. Ръцете ми се разтрепериха, а стомахът ми се сви. Физическа реакция, предизвикана от страх. Уплаших се много, притесних се, както никога досега, но не за себе си, а за дядо. Дали беше нещо сериозно, или щеше да се окаже, че е моментна криза, обичайна за хората на неговата възраст? Скоро предстоеше да разбера. Жълтият цвят продължаваше да мига, подканяйки ме да тръгвам, ала аз не помръдвах, може би за да отложа срещата с фактите, които нямаше начин как да понеса лесно.
Не знам защо, но под мигащата жълта светлина на светофара, за няколко секунди време си спомних всяка една дума, изговорена от стареца в един от нашите дни на споделяне, точно преди месец. Тогава с дядо ми заговорихме отново за Сава Петков от село Г., Северозападна България. Бившият лагерник Александров споменаваше Сава само когато разменяхме мисли за истински значимите неща – за вярата в Бог, за достойнството, за съвестта, за живота, за смъртта… Личеше с невъоръжено око, че старецът продължаваше да е дълбоко повлиян от преживяното през единствената седмица, която бе изкарал като приятел на човека, познат с името Стефан.
„Веднъж със Стефан говорехме за мъдростта – с особено тържествен тон, дядо ме въведе в темата за деня и продължи да споделя топлите си впечатления от някогашния си, най-близък другар от лагера. – В тъмното, влажно и миризливо спално помещение говорехме за нещо важно, не лагерно, не робско, а свободно, красиво, дълбоко, докато плъхове, колкото котки си провеждаха вечерната разходка покрай наровете. Можеш ли да си представиш, Алекс, може би ден или два преди да го убият той, най-добрият ми приятел, си лежеше спокойно, без да подозира какво го очаква съвсем скоро, и пламенно ми разясняваше какво означава мъдростта.
Думите му няма да забравя и на смъртния си одър: „Мъдростта е способността да взимаш правилни решения, Христо, което значи да разпознаваш доброто и злото. За да си достоен човек обаче, не е достатъчно да си мъдър, казано по този начин. Трябва да намериш и силата, и смелостта да извървиш дългия път от взетото решение до края. До изпълнението му“. После, когато го убиха, често си мислех, че Стефан докрай е следвал този принцип. Взел е решението да не се остави да го смачкат, разпознал е, че е зло да убият съвестта му, а него да го оставят жив. И устоя в мъдрото решение, което бе взел с цената на живота си. Затова винаги съм искал да приличам на Сава Петков от село Г., Северозападна България, да съм като Стефан от лагера, да имам такава вяра и такава сила, за да стигна докрай, но вече е късно. Или кой знае?“. Тогава дядо затвори очи и замълча. После стана, грабна палтото от закачалката в малкия коридор на малкия ми апартамент и излезе, без да се сбогува.
Нервният писък на автомобилен клаксон ме върна към настоящето и като потвърждение на факта, че се намирах в родния си град, а не в неземен приказен свят, в който хората зачитат достойнството на другия, някой ме изпсува гнусно от целенасочено сваленото стъкло на преминаващата наблизо кола. Колко време съм стоял насред кръстовището – секунди или няколко минути, или по-дълго – нямах представа. Светофарът продължаваше да примигва в жълто на среднощен режим, все едно някой бе задействал аларма, с която да ме принуди да бягам за живота си, да търся безопасно място. И аз побягнах. Завъртях волана по посока на общинската болница и натиснах газта. Преминах през кръстовището с втория светофар и скоро след това пристигнах. Спрях колата на празния паркинг до спешното отделение и се втурнах към регистратурата, за да узная местоположението на кардиологията.
Всичко се случваше така, сякаш се намирах посред облак с рехава мъгла – хем виждах и осъзнавах всяка подробност, хем това ставаше забавено, все едно бях попаднал под влиянието на някакъв нов, непознат до този момент опиат. Дори говорът ми се промени – езикът се уголеми, а устата ми пресъхна. И все пак, независимо че не бях в кондиция, следвайки указанията на служителките от регистратурата, пристигнах благополучно в кардиологията. Натиснах синьото копче на белия звънец, който се изпречи пред погледа ми, понеже външната вратата на отделението се оказа заключена. Закрачих нетърпеливо напред-назад. След третото позвъняване се появи едра медицинска сестра на средна възраст. Изглеждаше леко раздразнена, но щом разбра кой съм, се успокои и с каменно изражение ме упъти към стаята на дядо. С бързи крачки без да се бавя се отправих натам, но докато се отдалечавах по коридора, ме настигна ехото от пресипналия ѝ глас, което съдържаше неясната информация:
– Чакат Ви.
Когато влязох, видях баща ми с подпухнали очи да седи на стол до празно, оправено легло. Дядо ми го нямаше.
– Къде е? – почти извиках.
Татко се обърна бавно и заплака като малко дете. И аз разбрах. Нямаше нужда да ми казва, но той все пак потвърди опасенията ми:
– Отиде си, Алекс. Преди малко. Веднага след като ти се обадих. Отиде си.
– Как? – попитах, без да очаквам отговор.
– Отиде си много… не знам… леко. Усмихна се и си отиде. Издъхна с усмивка, Алекс.
Странен, но забележителен човек беше дядо ти. И странно и забележително си отиде. Усмихнат.
– Да – измънках, но се стегнах и с твърд тон констатирах очевидното. – Необикновен старец беше.
– Зная колко близки бяхте, Алекс. Преди да си отиде, дядо ти ми заръча да ти предам това. Той много те обичаше.
Баща ми постави в безчувствената ми длан книга и рязко дръпна ръката си. Що за безсмислица!? Любимият ми старец ни беше напуснал завинаги, а аз получавах абстрактен сувенир-книга. Сякаш спечелих от томбола в момент, когато загубих един от най-близките си хора. Понечих да я захвърля, но се сетих, че в крайна сметка желанието на дядо Христо бе да получа този подарък. Погледнах към тежкия том. Библия. Разлистих я, но не можех да прочета нищо, защото очите ми бяха твърде мокри, за да виждам. Силите ме напуснаха и не се стърпях – тръшнах се на леглото, на което доскоро бе лежал дядо, и се разридах неудържимо. Малко по малко почвах да осъзнавам, че животът ми щеше да бъде по-пуст без този прекрасен чудак. Щеше да ми липсва гласа, историите, мълчанието, тъгата, мъдростта, болката – всичкото непонятно по произход изящество, което излъчваше.
Избърсах сълзите си и погледнах към книгата. И тогава се случи нещо. На пръв поглед не беше нещо необикновено. Не. Не беше и трудно обяснимо свръхестествено знамение, напротив – имаше вид на делнично незначителна подробност. Най-обикновен знак. Простичко послание. Но безценно простичко послание. Разбрах го с ума си и го почувствах с душата си. С риск баща ми да си помисли, че емоциите ми не са издържали, започнах да се смея. Какъв забележителен, необикновен дядо имах! Старецът, непосредствено преди да си отиде от този свят, ми бе оставил послание, което трябваше да разбера. Книгата в ръцете ми представляваше покана за своеобразно продължение на срещите ни. Трябваше само да открия точната вест, която бившият лагерник Христо Александров искаше да ми предаде. Отворих книгата и оттам изпадна бял лист, служещ за отбелязване на страниците. Вгледах се в текста. Цял един пасаж бе подчертан. Затаих дъх и изпълнен с вълнение, го прочетох, защото разбрах. Чух гласа на дядо ми. Дори сега, след като бе преминал от този свят, той продължаваше да ми говори.
В откъса ставаше дума за Стефан. Стефан от Библията, от книгата „Деяния на апостолите“, 7 глава. Там бе написано следното: „А като слушаха това, сърцата им се късаха от яд и те скърцаха със зъби на него. А Стефан, бидейки пълен със Светия Дух, погледна на небето и видя Божията слава и Исуса, стоящ отдясно на Бога, и рече: Ето, виждам небесата отворени и Човешкият Син, стоящ отдясно на Бога. Но те, като изкрещяха със силен глас, запушиха си ушите и единодушно се спуснаха върху него. И като го изтласкаха вън от града, хвърляха камъни върху него. И свидетелите сложиха дрехите си при нозете на един момък на име Савел. И хвърляха камъни върху Стефана, който призоваваше Христа, казвайки: Господи Исусе, приеми духа ми. И като коленичи, извика със силен глас: Господи, не им считай тоя грях. И като рече това, заспа“.
(Край)
© Явор Костов Todos los derechos reservados
„Мъдростта е способността да взимаш правилни решения, Христо, което значи да разпознаваш доброто и злото. За да си достоен човек обаче, не е достатъчно да си мъдър, казано по този начин. Трябва да намериш и силата, и смелостта да извървиш дългия път от взетото решение до края. " Благодаря, Явор.