Вълните бясно се удряха в скалната гръд. Вятърът ги гонеше и свистеше оглушително. Аз седях на брега - малка и нищожна, гледах ги унесена от магията на танца им, а сърцето ми биеше лудо във водния ритъм. Косите ми, мокри и попили неимоверната сила на водата, се развяваха, клепачите ми бяха натежали от солената вода. Цялото ми мъничко телце се повдигаше от страшната буря. Гъста пяна миеше ходилата ми, удряше ме през лицето и отново се връщаше в дълбините. Страшен тътен и бумтене се разнасяха по брега.
       Водната стихия си играеше с малка лодка, откъсната от кея. Подмяташе я, преобръщаше я, завличаше я до дъното и отново я изхвърляше на плещите си някоя гигантска вълна. След миг вече играчката се беше разхвърчала на всички страни и съвсем скоро изчезна напълно от погледа ми. За миг си представих, че морето теглеше мен към себе си и ме завличаше дълбоко, откъдето няма връщане назад. Тогава осъзнах колко величествевен е наистина съдбоносният танц на водата.
       Бурята все така продължаваше, нощното небе се разгръщаше и мяташе мълнии, които се губеха между вълните. Гръмотевиците едва се чуваха от тътена на морето. Сякаш цялата маса вода, мятаща се неукротимо, беше дошла чак от морското дъно. Като че ли цялото море се бе обърнало и кротките води от най-дълбокото сега бяха освободени и дивееха като отвързано куче. Небесният купол бе смръщил сиви, гъсти вежди и святкаше страшно. Тъмницата едва се разкъсваше леко от крайбрежния фар.
       Едри капки дъжд западаха тежко по скалите. Стичаха се заедно със солената вода по тялото ми. Шумът се усили. Дърветата полягаха чак до земята и отново се изправяха. Всичко живо се бе скрило по домовете си. Само аз седях унесена от красотата на природата и не можех да откъсна погледа си от зрелището.
       Изневиделица се чу женски глас. Той бе нежен и прозрачен, не приличаше на човешки...
       - Ела при нас! Танцувай с нас.
       Не се замислих за миг дори. Хвърлих се в бясната центрофуга. Фарът озари лицето ми. Огромната елмазена водна маса ме понесе на раменете си и ме отведе далеч, където вълните се спират, за да отдъхнат. Бях на малко островче. То за момент се виждаше, а после се скри цялото от грамадните вълни. Островчето ту се показваше, ту се скриваше и изчезваше безследно.
       Изведнъж всичко беше утихнало. Червеникавите лъчи на изгрева погалиха лицето ми. Лек ветрец разроши сухите ми коси. Листата на дърветата шумоляха тихо и приятно. Чайки минаваха над главата ми и подсещаха за съществуването си с крякането си. Някъде далеч се чуваха сирените на кораби и глъчката на забързани хора. Вълните, сега кротки и нежни, облизваха брега и отмиваха нечии следи. Уморена от игривия воден танц, бях потънала в дълбок сън.
       Бях готова да посрещна новия ден заредена с енергия от природната стихия. За мен нямаше по-голяма радост от това, което ми се бе случило. Още бях зашеметена от невероятната среща с водата - извор на живот. Тази, която е зародила живота на земята, и тази, която може да го отнеме от всекиго само щом го поиска. Потърках лениво очи и закрачих бавно по плажа...